Госпожа Мафия

— Кастриш рози, това не е особено спешна работа.

— Моля те, мамо, върви си. Боли ме глава.

Сам протегна ръка и бавно свали черните й очила. Едното око на Лора беше насинено.

— Паднах — обясни тя. Видя скептичното изражение на Сам и добави: — Наистина.

Сам сгъна очилата, поклати тъжно глава.

— Той не е виновен. Много му се събира… В работата.

Сам прегърна дъщеря си с една ръка през кръста и я поведе към къщата.

— Хайде, ще ти направя кафе.

По лицето на Лора потекоха сълзи.

— Може би по-добре какао — добави Сам. — Както едно време, нали? Топло какао и бисквити. Помниш ли?

— Да, мамо — подсмръкна Лора. — Помня.

Влязоха в кухнята и Сам направи две чаши топло какао, докато Лора бършеше очите си със салфетка.

— Колко време продължава това? — попита Сам.

Лора поклати глава, но не отговори.

— Лора…

— В службата му се събира много напрежение.

— Това не е извинение.

— Заради татко.

Сам й подаде едната чаша и седна срещу нея.

— Как заради татко ти?

— Опитват се да го прецакат. Нали е зет на наркотърговец и убиец. Не е много подходяща роднинска връзка за банкер, нали?

— Насилниците винаги бият, Лора. Нищо не може да ги промени.

— Аз го обичам, мамо. Просто малко си изпуска нервите. После винаги съжалява.

— О, и това го извинява, така ли?

Сам се наведе и я погали. Лора наведе глава, сякаш да скрие синините си.

— Не го прави нарочно — прошепна тя. — Ако не ме обичаше толкова, нямаше да го прави.

— Така ли твърди?

Лора отмести смутено поглед.

— Лора, през целия си съвместен живот с баща ти независимо колко сме се карали, независимо какви спорове сме имали той никога не ме е докоснал с пръст.

— Знам — промълви Лора; хвана чашата си с две ръце.

— Истинските мъже никога не удрят жена. Могат да ти вгорчат живота по милион други начини, но никога няма да те ударят.

Лора отново заплака и Сам отиде от другата страна на масата и седна до нея. Прегърна я през раменете и опита да я успокои:

— Всичко е наред, Лора. Не плачи. Моля те, не плачи.

Лора избърса очи.

— Съжалявам, мамо.

— Няма за какво да съжаляваш. Няма за какво да се извиняваш. Изпий си какаото.

Лора надигна чашата си.

— Ходи ли при баба днес? — попита.

Лицето на Сам стана по-сериозно и Лора застина.

— Какво? Какво е станало?

Сам погали дъщеря си по бузата.

— Станало е нещастие. Съжалявам, любов моя. Затова дойдох. Баба ти… баба ти е починала.

— О, господи, мамо! Не!

По лицето на Лора се изписа ужас и Сам я прегърна силно.

Когато Сам се върна у дома си, Макинли вече я чакаше. Беше спрял лексуса пред двойния гараж и стоеше до колата с каменно изражение. Приближи се до сааба и й отвори вратата.

— Моите съболезнования, госпожо Грийн.

— Как…

— Тери ми телефонира от затвора. Опитал да се свърже и с вас по мобифона.

Сам се намръщи и извади мобилния телефон от чантичката си. Батерията беше изтощена. Тя го показа на Макинли.

— Да, от няколко часа се опитвал да ви намери. Затворническите власти го уведомили за майка му.

— Как го приема?

— Не е от хората, които показват открито чувствата си. Но ударът е голям за него.

— Да, не само за него. — Тя извади ключовете си. — Ела, Анди. Ще ти направя кафе.

Макинли извади една визитна картичка.

— Една полицайка идва. Пратили я да ви съобщи за госпожа Грийн. Казах, че ще ви съобщя, но тя остави тази картичка да й се обадите, ако имате някакви въпроси.

— Не ми трябва, Анди. Вече знам каквото ме интересува.

Лампичката на телефонния секретар примигваше укорително. Имаше две съобщения. Сам пусна касетата. И двете бяха от госпожа Ханкок от старческия дом. Сам ги изтри, без да ги слуша.

Двамата влязоха в хола и Сам наля две чаши коняк.

— Бяхте ли близки със свекърва ви? — попита Макинли.

Сам кимна.

— Да, след смъртта на майка ми. Това беше преди петнайсет години. Катастрофа. — Тя се усмихна. — Може би затова толкова държа на коланите. — Отпи от коняка си. — Грейс винаги ми е помагала. Когато имах нужда да поговоря с някого, тя винаги бе насреща.

Макинли кимна. Беше много добър слушател. Гледаше така с бледосините си очи, сякаш попива всяка дума. Всяка жена би се влюбила в такъв човек, даде си сметка Сам. Беше внимателен, грижовен, мил и можеше да се разчита на него. Да беше с двайсетина години по-млада, може би щеше да се изкуши, но сега се чувстваше повече като негова по-стара сестра. Дори по-зле. Като майка.

— Въпреки Алцхаймера още ми харесваше да й говоря. Можех да й се доверя. Имах чувството, че се разтоварвам.

Макинли кимна.

— Хубаво е да имаш пред кого да излееш болката си.

— А ти, Анди? Пред кого изливаш болката си?

Макинли вдигна рамене, не отговори. Сам не настоя. Достатъчно добре познаваше Макинли и знаеше, че той не обича личните въпроси.

— Знаеш ли какво иска Тери от мен за онази сделка с валутата?

— Спомена някои неща. Само в общи линии.

— Ще ми помогнеш ли?

— Ще направя каквото мога.

Сам отпи глътка коняк.

— Благодаря, Анди. Не знам какво щях да правя без теб. Наистина.

Макинли се наведе и двамата се пукнаха.

— За мен е удоволствие, госпожо Грийн.