Госпожа Мафия

Мърфи я погледа известно време, после протегна ръка. Сам предположи, че иска още пари, и зарови в портмонето си. Мърфи поклати глава.

— Дайте си чантичката, госпожо Грийн.

Сам му я подаде и Мърфи я отвори и извади портмонето й. Прегледа кредитните й карти, паспорта й, после извади шофьорската й книжка и преписа данните й в едно тефтерче. Не се налагаше да обяснява защо го прави — сега знаеше къде живее. После върна всички вещи в чантичката и й я върна.

— Ще поразпитам, но на някои хора няма да им хареса — каза накрая.

— Ще рискувам.

* * *

Тери се запъти към телефоните. Имаше шест фонокарти от различни съкафезници, хора, които повече ценяха тютюна и наркотиците от контактите с външния свят.

Надзирател Дюн стоеше в началото на стълбите за долния етаж. Наблюдаваше с безизразно лице как двама затворници играят шах. Тери спря до него и Дюн кимна за поздрав.

— Какво мислиш? — попита. — Офицерът, нали? Мат в три хода за белите.

Тери вдигна рамене.

— Не е за мен тази игра, господин Дюн.

— Това е стратегия. Да планираш с няколко хода напред.

— Да, ако бях планирал няколко хода напред, нямаше да съм тук, нали?

Дюн се усмихна.

— Струва ми се, че за пръв път ви виждам да се усмихвате, господин Дюн. Да не ви става навик. Хората може да си помислят, че и вие сте човек.

— Във всеки има нещо човешко, Тери.

— Дори в Ригс ли?

— Да… е, той може би е изключение. Ще го видиш да се усмихва само когато говори за своя Морис.

— Да няма гей любовник?

Дюн стисна зъби, за да не се разсмее.

— Говоря за „Морис Травълър“. От ония коли с дървени части по купето. Това е неговата гордост и едничка радост в живота. Възстановил я е от отделни части. Изхарчил е хиляди по нея. Смайващи снимки ни е показвал. Доверява се повече на колата, отколкото на хората, мен ако питаш.

Запазиха мълчание и погледаха известно време играта.

Затворникът с белите фигури хвана царицата си и Дюн изцъка с език.

— Знаете ли дали директорът е разгледал молбата ми да отида на погребението на мама, господин Дюн?

Дюн сбърчи лице, сякаш е лапнал нещо гадно.

— Ще си остане ли между нас?

— Разбира се.

— Мисля, че Ригс изобщо не му я е предал.

Тери изруга тихо.

Играчът с белите фигури вдигна ръка от царицата и се почеса.

— Офицерът бе, некадърник — промърмори Дюн.

— Бихте ли предали молбата ми направо на директора? — попита тихо Тери. — Без да минава през Ригс.

— Няма да е лесно — прошепна с половин уста Дюн.

— Навън ви чака скромно възнаграждение.

Изражението на Дюн стана по-сериозно. Тери се запита дали не е прекалил, дали не е сбъркал в преценката си за надзирателя. След малко Дюн кимна леко. Играчът с белите фигури премести царицата и надзирателят изсъска тихо:

— Нещастник. — Обърна се и погледна Тери, сякаш го вижда за пръв път. — Да си се спречквал с някого на етажа?

— Не мисля. Защо?

— Носят се слухове, че някой ти имал зъб.

— Знаете ли кой?

Дюн поклати глава и тръгна да си ходи.

— Отваряй си очите на четири — прошепна, преди да се отдалечи. — Един смъртен случай на етажа няма да се отрази добре на служебната ми биография.

Сам погледна часовника си — златен „Картие“, който Тери й беше подарил след раждането на Триша.

Джейми постави ръка на рамото й.

— Време е да влизаме, мамо.

— Знам. Просто се надявах…

— Малко вероятно е да го пуснат. Дори за това.

Сам кимна.

Триша я хвана за ръката.

— Добре ли си, мамо.

Стояха пред една църква в Западен Лондон. Бе модерен храм с ниска камбанария и телена мрежа на прозорците за защита от вандали. Не беше особено красиво архитектурно произведение, но съпругът на Грейс, бащата на Тери, почиваше в прилежащото гробище и преди болестта на Алцхаймер да я лиши от разсъдъка й, Грейс винаги бе изказвала желание да бъде погребана до него.

Анди Макинли стоеше наблизо с черен костюм и черен шлифер, със събрани отпред ръце, присвити рамене и вирната брадичка, сякаш пазеше пред някой нощен клуб.

Сам, Джейми и Триша също бяха облечени в черно и носеха дебели палта заради студа. Небето бе почти бяло, мразовит вятър въртеше сухи листа и хартийки из гробищния парк.

Викарият се показа на вратата на църквата. Беше около шейсетте, с буйна бяла коса. Червените жилки по носа и бузите му свидетелстваха за нещо повече от обикновена привързаност към алкохола. Сам му кимна.

— Добре — обърна се тя към децата. — Да влизаме.

Едва завърши изречението, когато по алеята с пълна скорост пристигна черен микробус със затъмнени стъкла и спря пред църквата. Задната му врата се отвори и отвътре изскочиха шестима въоръжени полицаи с бронирани жилетки и заеха позиции между гробовете.

Сам се усмихна.

— Това трябва да е баща ви. Винаги си е падал по ефектните изпълнения.