Госпожа Мафия

Появи се втори микробус, по-голям от първия и бял, с надпис „Секюрикор“. Задната врата се отвори и отвътре излезе един надзирател, последван от Тери. Тери присви очи и опита да вдигне ръка, за да закрие очи от светлината, но беше прикачен с белезници за надзирателя и веригата не беше достатъчно дълга. След него слезе втори надзирател, прикачен за другата му китка. Тери носеше същите дрехи, както в съдебната зала: тъмносиньото сако „Армани“, бяла риза и тъмносиня вратовръзка на жълти райета.

Тримата мъже тръгнаха към църквата. Триша промърмори нещо, но Сам не чу какво точно.

— Здравей, любов моя — усмихна й се Тери.

— Вече си мислех, че няма да успееш — отвърна Сам.

— Не мога да не уважа мама. Здравей, Джейми.

— Здравей, татко.

Джейми се приближи и го прегърна.

Тери смигна на Триша над рамото на сина си:

— Как върви, Триш? Няма ли да прегърнеш стария си татко?

Триша изцъка с език и отмести поглед.

— Всички се държим — отговори вместо нея Сам.

Джейми пусна баща си. Тери видя Макинли и му кимна за поздрав, след това пристъпи към Сам. Протегна ръце към нея, но белезниците му пречеха. Той вдигна очи към надзирателя отляво:

— Какво ще кажете, господин Дюн? Ще ми позволите ли да прегърна жена си?

— Не може, Тери.

Тери кимна към въоръжените полицаи, които оглеждаха постройката. Сам се запита какво ли очакват. Снайперисти? Отряд от наемници в засада? Глупостта на ситуацията я накара да се усмихне.

— Няма къде да бягам — каза Тери.

— Такива са правилата — не отстъпи Дюн. — Съжалявам.

— И може да ви струва работата, нали? — намеси се хладно Сам.

— Не се сърди, любов моя — побърза да я успокои Тери. — Ако не беше господин Дюн, изобщо нямаше да дойда. Хайде да влизаме, че свещеникът почва да нервничи.

Тръгнаха заедно към църквата, Макинли остана най-отзад. Тъкмо стигнаха входа, когато отпред пристигна нова кола, спирачките й изсвириха. Всички се обърнаха да видят кой е. Тери въздъхна дълбоко — на предната седалка седеше Франк Уелч.

— Лешоядите се събират — отбеляза затворникът. — Хайде да влизаме. Чувал съм, че не влизал в църква, да не го порази гръм.

— Това важи само за вампирите — поклати глава Сам.

Влязоха в църквата. Свещеникът бе заел мястото си зад големия дървен аналой със същата изкуствена усмивка, каквато Сам бе видяла по-рано на лицето на госпожа Ханкок в старческия дом.

По лакираните чамови пейки бяха насядали разпръснато десетина души. Джордж Кей вдишваше от инхалатора си. Той остави апаратчето и показа вдигнат палец на Тери. Болногледачката, която се беше грижила за Грейс, също присъстваше, усмихна се сдържано на Сам, която й махна леко. На задния ред три жени около осемдесетте разговаряха оживено. Това бяха бивши съученички на покойницата и преди тя да се разболее, четирите играеха бридж всяка неделя вечер. Това бе първият признак за болестта на Грейс — започна по-трудно да се съсредоточава и забравяше кой какво е обявил. Година след като престана да играе бридж, постъпи в „Оукуд хаус“.

Сам чу бързи стъпки и се обърна. Франк Уелч и вярната му хрътка Симсън нахълтаха в църквата.

Уелч се нахвърли върху Дюн:

— Какво, по дяволите, прави тоя тук?

Той заби показалец в гърдите на Тери.

Дюн го изгледа спокойно.

— Кой сте вие?

Уелч завря служебната си карта под носа му.

— Можеш да четеш, нали?

— Да, главен инспектор Уелч. Мога.

Уелч прибра картата си в джоба.

— И така, нека повторя въпроса. Какво, по дяволите, прави този тук?

— Директорът му разреши да дойде.

— Той е осъден за убийство, едва е влязъл в затвора, за бога.

— Погребват майка му.

Тери пристъпи напред, ръцете му останаха зад гърба заради белезниците.

— Да — каза, — и защо не уважаваш светостта на храма и не се разкараш, Ракел?

Уелч изглеждаше, сякаш ще се пръсне. Спря поглед на Тери за много дълго време, после изгледа гневно Дюн. Надзирателят не помръдна. Уелч се завъртя и излезе. Симсън го последва.

Дюн се обърна към Тери с безизразно лице.

— Ченгета, какво да ги правиш?

За щастие службата бе кратка. Тери трябваше да седи между двамата надзиратели, но Дюн позволи на Сам да се пресегне през него и да хване ръката на мъжа си. Надзирателят стоеше неподвижно, сякаш го нямаше.

След погребението Дюн и другият надзирател спряха до микробуса, за да дадат възможност на Тери да си вземе довиждане с жена си.

Тери се наведе и я целуна по бузата.

— Благодаря, че се погрижи за всичко.

— Щеше ми се да организирам нещо… нали се сещаш… по-специално.

— Тя искаше точно това. Да бъде до него. Един господ знае защо, като се има предвид как се отнасяше с нея.

— Обречени за цял живот. Така е било по тяхно време.

— Докато смъртта ги раздели.

— Това е въпросът, Тери. Струва ми се, че не са приемали, че дори смъртта може да ги раздели. Въпреки всичко те ще останат мъж и жена завинаги. Във вечността.

Тери се огледа.

— Лора не успя ли да дойде?

— Явно не.

— Съжалявам, любов моя. За всичко.

Сам вдигна рамене. Не знаеше какво да каже.

— Да тръгваме, Тери — намеси се Дюн.

— Само минутка още, може ли?

Дюн кимна.

Тери се наведе по-близо до Сам.

— Това няма да продължи още дълго, любов моя.

— Какво имаш предвид?