Госпожа Мафия

Сам слезе с ескалатора и зави наляво по перона на метрото. Според електронното табло следващият влак пристигаше след две минути. Тя погледна часовника си и се оттегли в дъното на перона. Там имаше четири седалки, малки пластмасови столчета с метални рамки, направени така, че бездомниците да не могат да спят на тях. Там седеше само един човек и Сам се настани до него. Тя носеше миналия брой на „Ивнинг Стандарт“, постави го в скута си със заглавната страница нагоре.

Мъжът до нея погледна вестника. Беше около четирийсетте, с прошарена кестенява коса и носеше зелен анорак и черно поло.

— Този вестник е от вчера — отбеляза той.

— Да, знам.

Двама японски туристи минаха наблизо, разговаряха оживено и разглеждаха план на Лондон.

— Вътре имаше една интересна статия, която не можах да прочета — продължи непознатият. — За коли.

Сам му подаде вестника.

— Моля.

Мъжът го взе. Вътре имаше плик. Той го отвори скришом и прокара пръст по пачката банкноти от по петдесет лири.

— Мислех, че няма да ви потрябвам. След като Тери е вътре…

— Тери иска всичко да протече според уговорката. И двете коли са мерцедеси, номерата им са в плика.

Мъжът затвори вестника. От тунела стана течение от наближаващия влак. Непознатият се изправи.

— Предупредете ме кога идвате. За да уредя дежурствата.

Влакът спря и изсипа цяла тълпа; непознатият се качи, без да поглежда назад.

Сам остана на седалката и изчака влакът да потегли. Мъжът, на когото току-що бе дала две хиляди лири, беше висш служител на митницата в Дувър. Той щеше да уреди безпрепятственото преминаване на колите с фалшивите пари през границата. Тери бе обяснил на Сам как и къде да се извърши плащането, беше я предупредил да напише номерата на колите върху плика и да не се обръща към митническия служител по име. Всичко, дори разговорът за стария вестник, бе предварително планирано. Влакът се скри в тунела и Сам въздъхна. Чувстваше се като марионетка, управлявана от Тери. Усещането не беше приятно. Тя стана и се запъти към ескалатора.

Около станцията на метрото паркирането беше забранено, затова Макинли чакаше на стотина метра встрани. Щом Сам приближи, той слезе и й отвори вратата.

— Как мина, госпожо Грийн?

Сам запали цигара.

— Не мога да повярвам, че Тери успя да ме накара да правя такива неща. Да организирам контрабанда на наркотици, да изнудвам корумпирани полицаи, да подкупвам митничари. Превърна ме от майка и домакиня в мафиотски бос само за няколко седмици.

Макинли се усмихна.

— Отлично се справяте, госпожо Грийн. Човек би си помислил, че за това сте родена.

Тя дръпна силно от цигарата.

— Точно това ме плаши, Анди.

* * *

Водната повърхност проблясваше под светлината на прожекторите. Нощта бе ужасно студена и Уелч носеше дебело яке и вълнена шапка; въпреки че беше с ръкавици, държеше ръце дълбоко в джобовете. Той потропа няколко пъти с крака като нетърпелив кон.

— Пълни глупости — промърмори.

Симсън, Дъган и Кларк стояха под моста сгушени един до друг, за да се топлят.

— И на мен не ми се вижда много вероятно, шефе — съгласи се Симсън. — Кели никога преди не е стрелял.

— Рязани пушки — намеси се Дъган; извади от джоба си една плоска бутилка. — Стрелял е с рязани пушки.

Уелч погледна намръщено бутилката и Дъган бързо я прибра. Уелч стриктно следеше никой да не пие в работно време. Поне в присъствието на цивилни, а сега около канала имаше десетина зяпачи.

— Сноу не е застрелян с пушка — отбеляза кисело Уелч. — Застреляли са го с пистолет. Двайсет и втори калибър.

— Това казвам и аз — заяви Симсън. — Кели никога не е стрелял с пистолет.

В канала вече имаше двама водолази, други двама стояха отстрани и проверяваха екипировката си. Други членове на екипа държаха въжета, вързани за двамата им колеги под водата; един чакаше в гумена лодка по средата на канала. Претърсваха дъното вече повече от осем часа и бяха решили да продължат през цялата нощ, вместо да го отложат за сутринта. Уелч подозираше, че основната причина за това решение са по-високите ставки за извънреден труд, но не се противопостави. Искаше да сложи край на този фарс колкото се може по-бързо, за да се върне при началник Едуардс и да му каже с чисто сърце, че Кели е лъжлив мръсник, който трябва да бъде изправен на съд за подвеждане на следствието.

— Какво ще кажете за по едно кафе? — попита Кларк.

— Наоколо няма кафенета — отбеляза Уелч.

— На съседната улица има кръчма.

Уелч го изгледа на кръв.

— За вчерашен ли ме мислиш?

— Е, трябваше да пробвам, шефе — отвърна нагло Кларк.

Каналът беше само около пет метра дълбок и светлината от прожекторите на водолазите се виждаше на дъното. Уелч отново запристъпя от крак на крак. Реши да продължи още един час. Бяха започнали от мястото, описано от Кели, и сега търсеха в двете посоки по дължината на канала.

Един от зяпачите на другия бряг носеше фотоапарат с дълъг обектив и голяма светкавица. Приличаше на професионалист и Уелч отправи мълчалива молитва към небето да не е репортер. Вече си представяше заглавията: „Полицията възстановява следствието по случая «Тери Грийн».“ Той потрепери.