Грабеж по сценарий

Оказа се, че разполага с разделен на четири монитор, а една от камерите беше насочена към входната врата на апартамента на стюардесата на петия етаж. Останалите три камери покриваха само стълбищата. В 9:37 се виждаше мъж, който се качва по стълбите към третия етаж.

— Това е нашият човек — каза Кайли, когато той не се появи на камерата на четвъртия етаж.

Видеозаписът нямаше звук, така че не успяхме да чуем изстрелите, но в 9:44 Теди Райдър излетя, препъвайки се трескаво надолу по стълбите. Кървеше. Минута по-късно мъжът, когото бяхме видели да се качва, също изтича надолу към изхода на сградата. Образът не беше с високо качество, но ясно личеше, че заподозреният е бял мъж, висок около метър и осемдесет и не повече от трийсет и пет годишен. Не беше кой знае какво, ала все пак беше някакво начало.

Кайли свали видеозаписа на мобилния си телефон. Занесохме го в управлението, намерихме техник, който да извади няколко читави кадъра, и ги разпространихме сред всички ченгета в града.

Беше почти два часът след полунощ, когато Кайли ме остави пред моя апартамент. Любимият ми портиер, Ейнджъл, беше дежурен тази нощ.

— Изглеждате изтощен, детективе — посрещна ме той.

— Борбата с престъпността не е толкова бляскава, колкото изглежда по филмите — отговорих аз.

Той се разсмя и ми пожела лека нощ. Качих се в асансьора. Бяха минали часове, откакто напуснах апартамента и Черил, без да отроня и дума, и се чудех дали тя все още щеше да бъде горе, когато се качах в жилището си.

Ейнджъл вероятно знаеше, но ужасно се срамувах да го попитам дали новата ми приятелка, с която отскоро живеехме заедно, не се беше изнесла с всичкия си багаж, докато ме е нямало.

24

По природа Ани Райдър беше нощна птица. Както съпругът й Боби обичаше да казва, „Ани никога не си ляга да спи на същата дата, на която се е събудила“. Затова, когато телефонът й иззвъня десет минути след полунощ, тя не изпадна в паника. Предположи, че вероятно пак е някоя от съседките й, които сън не ги ловеше, и е решила да се отбие на чаша чай и малко клюки.

Екранът на айфона й изписа „скрит номер“, но това също не разтревожи Ани. Идентификацията на обажданията беше взаимен процес и след като самата тя винаги блокираше изписването на номера си при повикване, не можеше да вини никого от останалите, че също го прави. Тя спря звука на телевизора и бодро отговори на обаждането:

— Ало? Кой ме търси?

— Мамо — чу се слаб глас от другата страна на линията.

Ани се изправи рязко и притисна телефона по-плътно към ухото си.

— Теди, добре ли си? Какво има?

— Прострелян съм.

— Исусе! Къде?

— В апартамента ми, но сега не съм там. Избягах веднага.

— Теди, не те питам къде си бил, когато са те простреляли. Къде те уцели куршумът?

— А! Уцели ме в корема.

Ани обикновено се справяше добре в спешни ситуации, но това беше кризисен случай. Тя инстинктивно отиде до полицата и постави ръка върху урната с праха на Бъди, за да й вдъхне кураж.

— Слушай ме — нареди тя на сина си. — Иди в болница веднага!

— Мамо, луда ли си? Ако отида там с огнестрелна рана, веднага ще се обадят на ченгетата.

— Теди, предпочитам да ти идвам на свиждане в затвора, вместо да дойда да идентифицирам трупа ти в моргата. Куршум в корема може да е смъртоносен. Само Господ знае колко от вътрешните ти органи може да са засегнати. Замъкни се веднага в спешното отделение, преди да си умрял от вътрешен кръвоизлив!

— Органите ми са си наред — измърмори Теди. — Ти да не мислиш, че са ме застреляли в пъпа? Не, по-скоро куршумът мина през слоя тлъстини, които висят отстрани…

— Любовните дръжки ли? — попита Ани.

— Да. Това не е чак толкова лошо, нали?

— Разбира се, че е лошо. Да не искаш да получиш инфекция и да умреш от сепсис? Трябва да обработим раната ти веднага. Къде си?

— Току-що слязох от метрото. Стоя отпред на спирката.

Ани едва се овладя да не избухне. Метрото. Спирката. Теди така и не беше усвоил умението да говори с подробности.

— Коя спирка? — попита строго тя.

— Твоята, мамо. Взех влак N до булевард „Астория“. Сега съм застанал точно под буквата „Л“ на „Пица Палас“ на Трийсет и първа улица.

— Исусе! Значи си точно на ъгъла?

— Да, но не исках просто така да дойда в апартамента, в случай че ченгетата го наблюдават.

— Умно разсъждаваш, хлапе — похвали го Ани.

Тази фраза майка му употребяваше още от училищните години на Теди, когато непрекъснато го включваха в групите за работа с по-бавно напредващите ученици.

Още тогава Бъди измисли план. „Хлапето може и да не е твърде умно — беше казал той, — но ние можем да го подкрепим да стане. Нашата работа е да го залъжем да си мисли, че е по-умен, отколкото всъщност е.“

От този ден нататък всеки път, когато Теди кажеше или направеше нещо, което би било нормално за всяко друго дете, Ани и Бъди го награждаваха. Понякога му даваха сладкиши, друг път малки подаръци. Но имаше три думи, които винаги предизвикваха най-голямо щастие у Теди — „Умно разсъждаваш, хлапе!“.

Фразата все още работеше.

— Благодаря, мамо — отговори той. — А какво да правя сега?