Грабеж по сценарий

— И аз те обичам. А Макс не е чак толкова лош.

— Той е луд. Иска да продаде душата ни на дявола! Ще превърне името Басет в марка като „Макдоналдс“.

— Това би било ужасно. — Джеръми извади ядка макадамия от буркана, след което изкусително я постави на езика си, преди внимателно да я пъхне в уста. — Помисли си само за последствията — ще изкараш милиони долари, може би дори милиарди. Не знам, не съм много силен в математиката.

— Не ме интересува колко пари ще направя. Името Басет означава върховен лукс. Винаги когато се представям, виждам как ме гледат хората. Името звучи така, сякаш произнасям Тифани или Булгари. Имаш ли представа колко добре се чувствам от това?

Джеръми го дари с една по момчешки нацупена физиономия.

— А аз си мислех, че моята задача е да те карам да се чувстваш добре… — Той остави бирата и застана в предизвикателна поза.

— Да, така е и вече закъсняваш за работа — подразни го Лео и изстена нетърпеливо под чаршафите.

Джеръми пъхна два пръста под ластика на боксерките си, облиза устни и с бавни и предизвикателни движения започна леко да смъква еластичната материя.

Лео се ококори и дишането му се учести.

Всички си падат по доброто представление — помисли си Джеръми, — а Лео е много по-добра публика от повечето.

— Но първо… — продължи Джеръми и остави ластикът да се върне отново на мястото си — имаме още малко недовършена работа. Открих огърлицата.

— Сериозно ли говориш? — изправи се в леглото Лео.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Чаках да си в подходящо настроение да възприемаш, а сега, като те гледам, ми се струваш доста възприемчив — подразни го Джеръми.

— У кого е?

— У същия тип, който избяга с нея снощи — Теди Райдър. Само че я е дал на майка си. А трябва да ти призная, Лео, тази жена изглежда като старата дама от Златните момичета, но играе наистина твърдо! Умее да води преговори с вещината на цял профсъюз!

— И колко иска за нея? — поинтересува се Лео.

— Сто седемдесет и пет хиляди.

— Повече е, отколкото съм плащал преди, но все пак е капка в морето — сви рамене Лео. — Ще приберем осемте милиона от застрахователната компания и въпреки че Макс ще трябва да нареже по-големите камъни, те все още ще струват поне пет-шест милиона.

— И аз предположих, че ще се съгласиш, затова й казах, че имаме сделка — отбеляза Джеръми. — Все още имам деветдесетте хиляди, които ми даде. Трябват ми само още осемдесет и пет в брой преди утре на обяд.

— Няма проблем — обеща Лео. — Само недей да изчезваш с тях.

— Не се тревожи, скъпи. Обещавам да не избягам с парите ти, макар да твърдиш, че не ти пука дали ще станеш милиардер.

Беше искрен. Ани Райдър щеше да получи всичките сто седемдесети пет хиляди. Джеръми искаше само огърлицата. Нямаше нужда Макс да нарязва камъните й. Вече се беше договорил с един бижутер, който работеше с диаманти в Белгия, и си беше запазил билет за първия полет до Брюксел утре вечер.

— Е, какво ще кажеш? — попита Джеръми. — Стига ли толкова бизнес за една вечер?

— Повече от достатъчно ми е — усмихна се Лео.

Джеръми взе дистанционното на стереоуредбата, усили музиката и прекара следващите пет минути в художествено разсъбличане на няколко квадратни сантиметра найлон и спандекс. Когато танцът приключи, той застана в средата на стаята в цялото си голо великолепие. Лео го желаеше до смърт.

— Ела при татенцето, бебче — подкани го той и отметна чаршафите.

Джеръми пропълзя в леглото, а дебелият отпуснат мъж го придърпа към себе си и натика дебелия си език в устата му, след което посегна между краката му.

Джеръми изстена убедително. Все пак това си беше работа като всяка друга.

40

Има три причини, поради които обичам ресторанта на Паола. На първо място са неповторимите италиански ястия, които Паола Ботеро е донесла със себе си от Рим в Америка. На второ — искреното гостоприемство, с което ме посрещат всеки път, когато прекрача прага. Тази вечер не беше по-различна и синът на Паола, Стефано, ни поздрави с възторженото: Buona sera, доктор Робинсън, синьор Джордан, придружено с топли прегръдки, от които се почувствах така, сякаш не бяхме клиенти на ресторанта, а приятели, поканени на вечеря.

И трето — това за мен беше идеалното място, където да заведа приятелката си, след като се бях държал като глупак.

— Толкова си предсказуем — отбеляза Черил, докато ни наливаха вино в чашите. — Когато и да дойдем тук, все ще е на вечеря заради извинение.

— Поне има последователност в лудостта ми — подхвърлих аз. — А и ако ме зарежеш, утехата ще е, че ще си остана с хубавата вечеря.

— Няма да те зарязвам. Харесва ми да съм с теб. Просто не съм сигурна дали мога да понеса живота с теб — каза Черил.

— Извинявай. Наистина провалих по отвратителен начин изненадата ти миналата вечер.

— Не знам дали ти я провали. Мисля, че ти си си просто Зак, който се държа като Зак.

— Но това не е Зак, когото ти заслужаваш. Ти беше планирала фантастична вечер, а когато телефонът иззвъня, аз станах и…

— И избяга.