Грабеж по сценарий

— Само че — продължи той, запълвайки неизреченото — няма как да мобилизирате толкова много хора и да очаквате да запазим в тайна подобна мащабна акция.

— Точно така.

— Работил съм с двама ви достатъчно дълго, за да се досещам, че не сте дошли тук, за да ме помолите да позволя публичното оповестяване на информация за това разследване — каза той. — Значи имате план, нали?

— Всъщност — обади се Кайли — психологът на управлението ни, доктор Черил Робинсън, измисли идеята. Ние със Зак я харесахме, но не можем да я осъществим без значителна помощ и съдействие от ваша страна.

— Какво мога да направя? — попита Сайкс.

— Имаме нужда от вас да ни помогнете да подготвим следващия обир.

— Вие… Искате да ви помогна да оберете болница?

— Не, сър. Искаме да помогнете на тях да оберат болница, а ние ще сме там и ще ги причакваме.

— Господи! — възкликна Хауърд Сайкс. — Може би гледам прекалено много криминални сериали по телевизията, но си мислех, че вие, детективите, научавате какъв е проблемът, след което търсите улики и едва след това проследявате сами престъпните копелета.

— Тези копелета не оставят много улики — отбелязах аз.

— И коя от почитаемите градски болнични институции предлагате да бъде предопределената жертва? — поинтересува се той.

— Болница „Хъдсън“, ако успеете да ги убедите — заявих.

— И на какво дължат тази чест?

— Причините са две. Първи е факторът „сигурност“. Тези престъпници са добре въоръжени. Досега не са използвали оръжия, но ако се натъкнат на капан и бъдат изправени пред екип от морски тюлени, може би няма да се предадат без бой. В момента болница „Хъдсън“ е в процес на реновация и можем да ограничим операцията до два етажа, в които няма да се намират нито пациенти, нито болничен персонал.

— А каква е другата причина? — попита Сайкс.

— Смятаме, че „Хъдсън“ имат нещо, което онези желаят — обади се Кайли.

— Досега са крали всичко от всякъде — възрази Хауърд. — Стратегията им, изглежда, се изчерпва с това, че ако не е трайно заковано, значи могат да го отмъкнат. Откъде бихте могли да знаете какво ще поискат да вземат?

— Доктор Робинсън е направила анализ и се оказва, че крадците са доста по-избирателни, отколкото изглежда на пръв поглед. Никога не крадат един и същ вид оборудване два пъти.

— Е, и? Кражбите все пак са си кражби — сви рамене Сайкс.

— Има някои особености — поясни Кайли. — Ако някой нахлуе в магазин и задигне етажерка с петдесет палта, много вероятно е тези палта да се озоват на черния пазар. Но какво става, ако нахлуе в същия магазин и открадне само две палта, шест рокли, няколко панталона и чифт обувки?

— Звучи така, сякаш жена му го е пратила да напазарува — отбеляза Хауърд.

— Именно. Тези типове крадат едно от тези, три от вторите и едно от третите видове оборудване. Според теорията на доктор Робинсън те бавно и по малко събират оборудване за едно-единствено медицинско заведение.

— Господи! — възкликна Сайкс. — Да не мислите, че така оборудват своя собствена болница?

— Да, но все още не разполагат с всичко, което им е нужно.

— И какво смятате, че ще пожелаят да си вземат?

— Доктор Робинсън е изчислила, че на база медицинските потребности на голяма част от населението, както и на база пазарната стойност на оборудването за диагностика, тези хора биха се изкушили сериозно да се сдобият с уникална по рода си апаратура за мамографски изследвания — обясни Кайли.

— А „Хюстън“ наскоро закупиха две такива машини — заключих аз.

— Познавам изпълнителния им директор, Фил Ландсберг — каза Сайкс.

— А ние познаваме началника на охраната им, Франк Каваларо — добавих аз.

Хауърд Сайкс се облегна на стола си, разтърка чело с пръсти и затвори очи за петнайсетина секунди, преди да вдигне поглед към нас.

— Смятате ли, че наистина ще можете да се справите с това? — попита той.

— Не и без вашето участие — отговорих. — Вие какво мислите, сър? Ще можете ли да ни помогнете?

— Какво мисля аз ли? Ами че това е крайно откачено! Напълно и невъзвратимо шантаво е — заключи той. — Мога обаче да се обадя на Фил Ландсберг утре сутрин и да видя дали няма да успея да го убедя да се присъедини към тази лудост.

39

Джеръми Невинс, облечен само в черни еластични боксерки, прекоси стаята и се зае да изследва съдържанието на хотелския минибар.

— Можеш ли да повярваш що за цени имат тези боклуци? — попита той. — Бурканче ядки от макадамия и бутилка „Хайнекен“ тук струват повече от първата ми кола.

Лежащият гол сред чаршафите Лео Басет се засмя и разгледа мускулестото и изваяно тяло на трийсет и две годишния мъж, който се разхождаше само на няколко метра пред него.

Да прекарват всяка сряда вечер заедно с Джеръми в луксозния апартамент в хотел „Морган“, се беше превърнало в тяхна традиция, в мъничко бягство от останалата част на света. А сега, след смъртта на Елена, проваления обир и лудата идея на Макс да продадат името на компанията си, Лео имаше още по-голяма нужда от такова бягство.

— Какво си мислиш? — попита Джеръми, докато отваряше капачката на бирата.

— Колко много те обичам и колко много ненавиждам Макс — призна Лео.