Градина на желанията

През следващите няколко минути Клеър усети как косата й сякаш олеква; мокрите кичури, които падаха на скута й, приличаха на тънки спирали от кара-мелизирана захар. От време на време Ребека задаваше някакъв въпрос, а Сидни отговаряше уверено, използвайки професионални термини, чието значение Клеър не разбираше.

Най-сетне сестра й обърна стола към огледалото и всички заръкопляскаха.

Клеър не повярва на очите си. Сидни беше отря-зала най-малко трийсет сантиметра от косата й и я бе подстригала така, че бе по-дълга отпред, а отзад —

скосена и бухнала. Под бретона очите на Клеър изглеждаха красиви и искрящи, не безразлични и строги. Лицето в огледалото бе на жена, каквато Клеър открай време мечтаеше да бъде.

Сидни не я попита дали прическата й харесва. Нямаше смисъл. Това бе преобразяване, извършено от жена с вълшебни ръце. Всички гледаха Сидни със страхопочитание, а тя сияеше като полирано сребро.

Клеър усети, че се просълзява от щастие, чувстваше се преродена, избавена от греховете си. Едва сега разбра тайната, която несъзнателно бе носила в сърцето си, онова, което беше предизвиквало завистта й, когато със сестра й бяха малки. Сидни беше истинска Уейвърли. Талантът й беше дар, даден й по рождение, и очакващ тя да го осъзнае.

-    Вече не можеш да отричаш - промълви.

-    Какво? - прошепна Сидни.

-    Това е твоята магия, магията на една Уейвърли.

134

Втора част

Разкрития

Сканирал: Ьтйвеу > ЬПр://е8саре-Ъ§.пе1

Седма глава

Лестър Хопкинс седеше на сгъваемия стол, поставен под кестена в предния двор. Той присви очи и се загледа в серпентината от прах подир колата, която се приближаваше към къщата му, намираща се до малката семейна мандра.

Преди година Лестър получи удар, но се отърва сравнително леко — само накуцваше и в едното ъгълче на устните му, донякъде сковани от частична парализа, се събираше слюнка, която той грижливо бършеше с носната си кърпа, за да не се гнусят клиентките на мандрата.

Напоследък почти не се движеше и прекарваше дните си на стол в двора или в къщата, обаче това не му тежеше. Напротив, радваше го, защото сега имаше повече време да размишлява. Най-странното беше, че открай време той мечтаеше за този период от съществуването си. Като малък се възхищаваше от дядо си, който си живееше като цар — дните на стареца неизменно започваха с обилна закуска, после той се занимаваше с каквото си пожелае, често ходеше на лов, следобедите не пропускаше да подремне, а вечер свиреше на банджо. Според Лестър такъв живот беше за завиждане. Отгоре на всичко всеки месец държавата ти превеждаше пари по пощата. Ето защо малчуганът мечтаеше да порасне и да се пенсионира.

Само дето при изпълнението на този план срещна сериозни препятствия. Баща му почина, когато той беше едва седемнайсетгодишен. Наложи му се да работи по-усилено, отколкото си представяше, и сам да управлява мандрата. Бог пък му даде само един син. Младежът си взе трудолюбива жена, която също му роди син, двете семейства живееха в голямата къща и сред тях нямаше раздори. После съпругата на Лестър се разболя от рак и почина, а след две години синът му загина при автомобилна злополука. Опечалената му снаха предпочете да се пресели при сестра си в Тъскълу-са. Обаче Хенри, внукът на Лестър, който тогава беше единайсетгодишен, предпочете да остане при дядо си.

И така в живота на Лестър имаше само две стабилни опори - фермата и Хенри.

Шумът от двигателя на колата се усили, той чу как външната врата на къщата се отвори, после се тресна. Обърна се и видя, че внукът му е излязъл да види кой идва. Беше късно за клиенти на мандрата, слънцето клонеше към заник.

-    Очакваш ли някого, дядо? — провикна се младежът.

-    Очаквам пристигането на моя кораб. Обаче не е той.

Хенри прекоси двора и застана зад стола на дядо си. Беше красив младеж, но като всички мъже от рода Хопкинс бе възрастен по рождение и през целия си живот щеше да очаква настъпването на физиологич-ната старост. Поради тази причина всички Хопкинс сключваха брак с по-възрастни от тях жени. Хенри обаче не бързаше да се обвърже и дядо му бе започнал тайно да го насочва към този етап от живота му. Възлагаше му да развежда из фермата учениците от начал-

138

ните класове, ако придружаващите ги учителки бяха млади и неомъжени. В църковният комитет, отговарящ за празничната украса, членуваха предимно разведени жени, затова Лестър винаги изпращаше внука си да им помага. Обаче Хенри не се хващаше на въдицата. Притежаваше чудесен характер, беше самоуверен, работлив и добродушен - накратко, щеше да е идеален съпруг, ако не беше толкова доволен от собствената си компания.

Ала това бе съдбата на всички, които са стари по рождение.

Колата спря. Лестър позна само жената, която слезе от автомобила, не и шофьора.

Той се засмя. За него всяко посещение на Иванел беше радостно събитие. Все едно да намереше черве-ношийка през зимата.

-    Май Иванел иска да ни подари нещо - подхвърли на внука си.