Градина на желанията

-    Сега хората ме гледат, сякаш съм някакво божество. Не ги разбирам.

-    Това е тайната на успеха ми — усмихна се сестра й. — Накараш ли всички да повярват, че притежаваш рядко качество или талант, ще се надпреварват да те търсят и ще ти плащат щедро.

Сидни се засмя:

-    След като и без това сме странни, поне да ни плащат добре, така ли?

-    Не сме странни — поправи я Клеър. — Но иначе си права.

-    В косата ти са се оплели паяжини. — Сидни се приближи до нея и леко ги изтръска с пръсти. Откакто я беше подстригала, се отнасяше собственически с косата й — прибираше кичурите зад ушите й, оправяше бретона й... Беше приятно, сякаш тя проявяваше нежност, сякаш се опитваше да компенсира онези години в детството им, когато отчуждението ги разделяше.

-    Кога се научи да подстригваш? Къде си работила преди? - попита Клеър и видя как изражението на сестра й се промени, като че ли се спусна предпазна стена.

Сидни отстъпи встрани и се помъчи да махне паяжините, полепнали по пръстите й. После неохотно отговори:

- Беше преди няколко години. Работех в един салон в Боас. - Тя рязко се извърна, грабна от масата бутилката с вино от мушкато и понечи да излезе, обгърната от необяснимата миризма на мъжки одеколон. - Ще се обадя на Бей, после ще занеса виното на Тейлър.

***

От деня, в който Сидни мислено се пренесе в къщата в Сиатъл, щом си помислеше за снимките на майка си, неизменно я лъхваше миризмата на одеколона на Дейвид. Вентилаторите на тавана се включваха сами, когато миризмата беше прекалено силна, сякаш за да я прогонят. Случеше ли се да се появи нощем в коридора на горния етаж, където нямаше вентилатори и течение, тя се мяташе между стените, нажежена от гняв. През тези нощи Бей лягаше до майка си и двете си шепнеха за онова, което бе останало в миналото. Макар да бяха сами, никога не споменаваха названията на градове и имената на хора, само казваха колко са щастливи, че са се махнали от онова място, колко е хубаво да са свободни. Често допираха палците си и правеха „зайчета“ на стената, осветявана от червеникавото сияние, нахлуващо през прозореца откъм двора на Тейлър.

Клеър настояваше да разбере къде е била сестра й и какво е правила, след като напусна градчето. Сидни знаеше, че вече трябва да й каже, особено след като понякога Клеър надушваше одеколона и започваше да пита всички дали го усещат и откъде ли идва. Прб-тивната миризма накара Сидни да осъзнае на каква опасност е подложила сестра си, като заживя при нея,

144

обаче се срамуваше да признае грешката си. Клеър се грижеше толкова всеотдайно за нея, а каква щеше да е отплатата?

Щом Сидни излезе в градината, миризмата на одеколона се разсея, прогонена от аромата на ябълки, салвия и мокра пръст. Тя седна до Бей под дървото, заразпитва я какво е правила през деня, разказа й как следващата седмица ще празнуват Деня на независимостта, добави, че някой ден ще я заведе до начално-то училище и ще й покаже чина си. Откакто й разреши да ходи в градината, Бей всеки ден лежеше по няколко часа до ябълковото дърво. На въпроса на майка си защо го прави, малката отвърна, че се опитва да проумее нещо. Сидни реши да не я разпитва - също като нея дъщеричката й беше преживяла много, необходимо й беше време да го осмисли.

След като поговори с нея, тръгна да занесе на Тейлър бутилката с вино. Завари го да изкарва електрическата косачка от бараката в задния двор.

-    Ей, Тейлър, питам се дали си психически подготвен за повторно косене! — подхвърли тя.

Тейлър се обърна и се засмя:

-    Не окося ли тревата, кучетата на съседите ще започнат да се губят из нея. Дори сега госпожа Краноуски я шиба с бастуна си, когато търси вечния беглец Едуард.

-    Нося ти подарък от Клеър. - Тя му показа бутилката.

Тейлър се поколеба, като че ли потисна първото, което искаше да каже.

-    Знаеш ли, колкото и да се мъча, не разбирам сестра ти. Прави ми подаръци, въпреки че явно не ме харесва. Да не е някакъв южняшки обичай?

10. Градина на желанията

—    Напротив, харесва те, затова са и подаръците. Ще ме почерпиш ли чаша вино? Нещо не съм наред.

—    Разбира се, влез.

Отидоха в кухнята и Тейлър извади от шкафа две чаши и наля вино от бутилката. Сидни начаса пресуши своята.

—    Какво се е случило? — загрижено попита той.

—    Преди малко мислено се върнах на място, което ме плаши.

—    Искаш ли да споделиш с мен?

—    Не.

Тейлър кимна:

—    Добре. И така, какво ми изпраща сестра ти? — Наля си от бутилката и помириса течността в чашата.

—    Вино от мушкато. Би трябвало да възкресява хубавите спомени.

Той вдигна чашата си:

—    Наздраве за хубавите спомени.

Преди да отпие първата глътка, Сидни изтърси:

—    Тя се надява да си спомниш друга жена, а нея да забравиш. Същото бе и предназначението на задушеното с масло от семена на кученце и на тарталетите с метличина.

Тейлър остави чашата си:

—    Не разбирам.