Градина на желанията

Хенри Хопкинс още помнеше деня, в който се сприятели със Сидни Уейвърли. През голямото междучасие я видя да седи сама на катерушката. Не знаеше защо другите деца не си играят с нея, но и той постъпваше като тях, защото така беше прието. През този ден обаче Сидни му се стори толкова уязвима и тъжна, че той се покатери до нея. Разбира се, нямаше намерение да поведе разговор, обаче си мислеше, че ще й е утеха, ако има компания. Тя дълго го гледа, после попита:

—    Хенри, помниш ли майка си?

Той подигравателно се засмя:

—    Разбира се. Видях я сутринта. Ти не помниш ли своята?

—    Тя замина миналата година. Започвам да забравям лицето й. Като порасна, няма да зарежа децата си. Ще бъда с тях непрекъснато и няма да позволя да ме забравят.

Хенри пламна от срам; така се притесни, че падна от катерушката. От този ден нататък се лепна като марка за Сидни. Четири години бяха неразделни, играеха и обядваха заедно, заедно си пишеха домашните.

Нищо не му подсказваше какво го очаква през първия учебен ден в гимназията. Щом влезе в класна-та стая, зърна Сидни и буквално онемя. През дългата

154

лятна ваканция тя беше пораснала и се беше разхубавила. Приличаше на есента, когато листата се обагрят в приказни цветове и плодовете узряват. Усмихна му се, а той се обърна и избяга. Първия учебен ден прекара, криейки се в тоалетната. От този ден насетне, опиташе ли се Сидни да го заговори, веднага му прималяваше и той бързаше да избяга. След известно време тя престана да се опитва.

Привличането, което изпитваше към нея, бе неочаквано, изненадващо и го натъжаваше. Мечтаеше отношенията помежду им да бъдат постарому. Сидни беше духовита, умна и притежаваше невероятна способност само по прическата да разкрие черти от характера на даден човек. Хенри сподели с дядо си за момичето, с което били първи приятели, но после се променило и той не знаел как да постъпи. Старецът отвърна, че събитията следват предначертания си път и че е безсмислено да се гадае какво ще стане в бъдеще. Каза още: „Хората се заблуждават, че могат да променят съдбите си, но предположенията им не оказват влияние върху онова, което се случва след време. Не можеш чрез мислите си да оздравееш, ако си болен. Не можеш да се принудиш да разлюбиш някого.“

Хенри бе сигурен, че Сидни го обвинява в предателство — може би вярваше, че я е изоставил като майка й, или че отблъсква приятелството й като другите им съученици. Той се чувстваше ужасно, мъката го глождеше. Накрая Хънтър Джон се влюби в нея и стори онова, което Хенри не можа - призна й чувствата си. Хенри наблюдаваше как приятелите на Хънтър Джон станаха и нейни приятели, как тя започна да се държи като тях и да се подиграва на съучениците си, дори на него.

Оттогава беше минало много време. Той чу, че Сидни се е върнала в Баскъм, но не обърна внимание на новината. Нямаше основание да очаква, че завръщането й ще промени каквото и да било.

Само че един ден я видя и отново го обзе онзи странен копнеж, онова усещане, че я вижда за пръв път. По традиция мъжете от фамилията Хопкинс вземаха за съпруги по-възрастни от тях жени, ето защо той се запита дали чувствата му не са предизвикани от факта, че тя се е променила, дори е поостаряла. Не, всъщност не беше остаряла, а изглеждаше по-мъдра, по-опитна.

—    Ако продължаваш да я зяпаш така, има опасност да я събориш на земята.

Хенри се обърна към дядо си, който се беше настанил на любимия си алуминиев стол, донесен тук по случай празника. Лестър се подпираше на бастуна си и от време на време подвикваше на някой свой познат.

—    Зяпах ли я? - смутолеви младежът.

—    Повече от половин час — отвърна старецът. — Изобщо не слушаше какво ти говоря.

—    Прощавай.

—    Горе главата. Тя тръгва нанякъде, може да ти излезе късметът.

Хенри се обърна. Сидни вървеше към детския кът. Косата й с цвят на пчелен мед блестеше под слънцето. Тя се приближи до дъщеря си и се засмя, когато малката й нахлупи хартиена шапка. Каза й нещо, хвана я за ръка и двете тръгнаха към него.

Идваха при него!

Прииска му се да се скрие в тоалетната, както правеше в прогимназията.

Приближиха се до масата, Сидни се усмихна:

—    Здравей, Хенри!

156

Той не смееше да помръдне от страх да не експло-дира — толкова силни бяха чувствата, които бушуваха в гърдите му.

-    Помниш ли ме? - попита тя.

Хенри кимна.

-    Това е дъщеря ми Бей.

Той отново кимна.

Сидни изглеждаше разочарована от безразличието му, но сви рамене и попита дъщеричката си какъв сладолед предпочита. Имаше шоколадов с мента, ягодов с ревен, карамелен с праскови и ванилов с кафе. Идеята беше на Лестър, който поучаваше внука си:

-    Дай на хората нещо, което още не знаят, че ще харесат. Така ще те запомнят завинаги.

През този празничен ден няколко съпруги на работници в мандрата отговаряха за продажбата на сладоледа. От време на време Хенри обслужваше машината и пълнеше кофичките, но беше ясно, че жените командват положението.

-    Ако обичаш, два шоколадови с мента - каза Сидни.