Градина на желанията

—    Съжалявам, че закъснях. За малко нямаше да успея. — Джеймс се задъхваше, по челото му бяха избили капчици пот. — Отбих се в къщата да си взема някои вещи. Всичко друго остава за теб. Дойдох да ти кажа, че вече имам апартамент в Хикори.

„Аха! — каза си Иванел. - Затова искаше да се видят на обществено място. Подмами Фред да го чака тук, та на спокойствие да си изнесе багажа.“ Погледна Фред и разбра, че той се е досетил.

—    Догодина смятам да се пенсионирам и да се преселя във Флорида. Или пък в Аризона. Още не съм решил.

—    Това е краят, така ли? — попита Фред. Очевидно искаше да каже много повече, за да изрази чувствата, бушуващи в гърдите му, но от устните му се отрони само тази фраза. — Сигурен ли си?

—    Месеци наред се гневях, но вече съм само уморен и отегчен. — Джеймс се приведе и опря лакти на коленете си. - Уморих се да ти показвам пътя. Отказах се от следването заради теб, съгласих се да живеем заедно, понеже ти беше безпомощен и не знаеше какво да правиш. Бях принуден да ти обяснявам, че не е позорно да си гей, насила да те извеждам сред хората. Бях принуден да съставям ежедневното ни меню и да решавам какво да правим през свободното си време. Мислех, че постъпвам правилно. Докато бяхме в колежа, обикнах твоята уязвимост, а когато

11. Градина на желанията

баща ти почина и трябваше да напуснеш, се изплаших, че няма да се справиш сам. Едва след години разбрах, че съм ти направил мечешка услуга, Фред. Също и на себе си. Опитвайки се да те даря с щастие, аз ти попречих сам да го търсиш... и изгубих своето.

-    Ще се променя. Само кажи, че... - Фред млъкна, потресен от ужасяващото прозрение, че всичко, казано от Джеймс, е вярно.

За миг Джеймс затвори очи, после се изправи:

-    Аз тръгвам.

-    Моля те, недей! - прошепна Фред и го хвана за ръката.

-    Не мога повече! Не мога да те наставлявам как да живееш. И знаеш ли защо? Защото почти забравих какво е истинският живот. - Джеймс се поколеба и [ добави: - Виж, онзи преподавател по кулинарно из- I куство в „Ориън“ — казва се Стив и често идва в мага- ; зина да си разменяте рецепти... Не е зле да го опозна- ] еш по-отблизо. Харесва те.

Фред отдръпна ръката си, изражението му беше ; като на човек, на когото са нанесли болезнен удар.

Джеймс безмълвно се отдалечи - висок и слаб мъж, който се движеше сковано, сякаш бе цирков артист на кокили.

Фред дълго гледа подире му, после тихо каза, сякаш бе забравил за Иванел и говореше на себе си:

-    Понякога чувах какво си говорят касиерките в _: помещението за отдих. Мислех си: „Глупави хлапач-ки! Смятат, че най-много боли, когато не можеш да забравиш онзи, който е престанал да те обича.“ Те винаги питаха защо. Защо момчето вече не ги обича? Говореха с такава мъка!    ;

Той млъкна, обърна се и се отдалечи.

Сидни седеше сама на одеялото от разноцветни парчета — едно от онези, с които се славеше баба Уейвърли. Бей вече си беше намерила приятелчета и тя беше разстлала одеялото си близо до детския кът, за да я държи под око.

Ема се беше настанила на луксозен шезлонг; Сидни не познаваше никого от шумцата й компания. Хънтър Джон го нямаше. От време на време Ема поглеждаше бившата си съперница, но не си направи труда да поговори с нея. Сидни си мислеше колко е стран-но да си така близо до едновремешните си приятели, които вече са се превърнали в непознати. Тя беше завързала познанства с колежки и клиентки, но приятелството не се градеше за един ден, а дълго време.

Загледа се в Бей, която държеше бенгалски огън и тичаше по моравата, но се извърна, когато видя, че някой се. приближава.

Хенри Хопкинс застана встрани от одеялото, сякаш се страхуваше да не го настъпи. Беше хубав мъж с гъста, късо подстригана руса коса, мускулести ръце и широки плещи. Последният й спомен за него бе как той се препъва и пада в училищния коридор, а тя заедно с приятелите й му се подиграват. Хенри беше върли-нест и непохватен юноша, но притежаваше ненатрап-чиво достойнство, което я изпълваше с възхищение. Тя нямаше представа какво предизвика отчуждението им, когато пораснаха. Знаеше само, че се бе държала ужасно с него, когато реши, че си е намерила нови приятели от „каймака на обществото“. И не го обвиняваше, че не пожела да й продума, когато следобеда го бе заговорила пред масата на семейство Хопкинс.

- Здрасти - промърмори той.

Сидни неволно се усмихна:

-    О, господинът можел да говори.

-    Може ли да седна при теб?

-    Как да откажа на човек, който ме черпи сладолед?

Хенри седна до нея:

-    Извинявай за одеве. Изгубих ума и дума, като те видях.

-    Мислех, че ми се сърдиш.

Той озадачено я изгледа:

-    Защо да се сърдя?

-    В гимназията се държах гадно с теб. Извинявай. Като малки бяхме толкова добри приятели.

-    Никога не съм ти се сърдил. И до днес, щом мина край катерушка, винаги се сещам за теб.

-    И аз.

Хенри се засмя. Тя — също. Годините на отчуждение сякаш се заличиха, всичко си беше постарому.

-    Все пак се върна — промълви той.

-    Върнах се.

-    Много се радвам.

Сидни поклати глава. Това бе неочакван обрат на деня й.