Градина на желанията

-    Радвам се, че ме послуша, и не позволи на Хънтър Джон да присъства на градската забава. Браво на теб - похвали я Ариел. — Грешката ти е, че тази сутрин си му заговорила за Сидни.

-    Ама нали ти ми каза да го накарам да ни сравнява. - Ема, която още беше в леглото, притисна до гърдите си голямата възглавница. - Как да го направя, без да я споменавам?

-    Май не слушаш какво ти говоря, миличка. Нагласих нещата така, че той да ви сравни, когато Сидни бе сервитьорка, а ти — господарката на дома. Но само тогава. Престани да му натякваш, за Бога!

Ема беше объркана. Не се съмняваше в уменията на майка си по отношение на мъжете, но този план й

се струваше прекалено сложен. Съмняваше се, че ще може да го изпълни, без Хънтър Джон да надуши нещо гнило.

—    Не си му позволила да разговаря с нея след онова изпълнение в „Бяла врата“, нали? - продължи майка й. - Беше голяма грешка.

—    Не, мамо. Обаче не мога непрекъснато да го държа под око. Кога да му вярвам и кога - не?

-    О, миличка, няма мъж, на когото можеш да вярваш безусловно. Всичко зависи от теб. Налага се да положиш малко повече усилия да го задържиш. Купи си секси бельо, изненадай го.

-    Добре, мамо.

—    Ние, жените от фамилия Кларк, не изпускаме съпрузите си. Даваме им каквото искат и те са щастливи.

***

-    Къде е Бей? - попита Сидни, като влезе в кухнята и се озърна. През този понеделник след Деня на независимостта тя имаше почивен ден. — Уж щеше да ти помага.

—    Беше тук, но чу бръмченето на самолет и изтича в градината. Напоследък е обсебена от самолетите.

Сидни се засмя:

-    Не знам какво я е прихванало. Преди не я интересуваха.

Клеър се занимаваше с приготвянето на шоколадови кексчета, поръчани от семейство Хавършам, които живееха наблизо. Внукът им навършваше десет години и те бяха решили да му организират „пиратско“ тържество. Вместо торта поръчаха шест ду-

172

зини кексчета с изненади — детски пръстени, монети или талисмани. Клеър пък смяташе да направи кръстче върху глазурата на всяко — като знака, с който се отбелязват съкровищата на пиратските карти, после щеше да забоде отгоре клечка за зъби с прикрепена хартийка, на която бе написана гатанка, подсказваща какво има вътре.

Сидни я погледа как приготвя глазурата и попита:

—    За кого е поръчката?

—    Семейство Хавършам. Утре внукът им става на десет.

—    Ако искаш, ще взема един ден отпуска и ще ти помогна.

Клеър се усмихна — беше трогната от предложението на сестра си.

—    Не е необходимо. Благодаря ти.

Бей дотича в кухнята и Сидни се засмя:

—    Съкровище, не си длъжна непрекъснато да носиш брошката от Иванел. Тя няма да се разсърди, ако я махаш от време на време.

Малката погледна бижуто, закачено на блузката си, и възрази:

—    Може да потрябва, затова нека ми е под ръка.

—    Искаш ли да се разходим и да разгледаме училището?

—    Ще се справиш ли без мен, лельо Клеър? — попита Бей.

—    Скъпа, днес много ми помогна и ти благодаря. Ще се опитам да довърша сама. — Клеър си каза, че ще й е криво, когато есента малката тръгне на училище. После се утеши, че следобедите Бей и Сидни ще се връщат вкъщи и всички пак ще бъдат заедно. Откакто живееха под покрива й, бе разбрала какво е щас-

тие. Стараеше се да мисли само за това, не и колко време ще продължи.

Не смееше да признае дори пред себе си, че всеки ден се питаше кога семейната „идилия“ ще приключи.

-    Няма да се бавим - обеща Сидни.

-    Добре. - Ненадейно Клеър се изнерви, косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Проклятие! — Тейлър е пред входната врата. Ако обичаш, кажи му, че не желая да го виждам.

На вратата наистина се потропа и Сидни се усмихна:

-    Как разбра?

-    Просто разбрах.

-    Виж, Клеър, ако ти се прииска да споделиш...

Тайните помежду им още бяха прекалено много,

още важеше принципът: „Ще ти се доверя, ако и ти споделиш с мен.“

-    Добре.

***

Тейлър и Бей седяха на люлката на верандата. От време на време той я залюляваше силно и двамата избухваха в смях. Бей знаеше, че Тейлър е винаги готов за забавления. Майка й обаче я беше предупредила да не го безпокои, ако се е съсредоточил в нещо, както по време на вечеря не бива да се задава въпрос на човек, докато не е сдъвкал залъка си.

Докато се люлееха, тя си мислеше за онзи свой сън, в който се намираше в градината. Нещата нямаше да се оправят, докато не го възпроизведеше до най-малката подробност. Само че не й хрумваше как да направи така, че върху лицето й да се отразят разно-

174

цветни дъги и мънички светлинки, и макар че много пъти откъсваше лист от тетрадка и го държеше срещу вятъра, плющенето на хартията не беше като в съня й.

—    Тейлър? - промълви.

—    Да?

—    Какво може да обсипе с искрици лицето ти, все едно лежиш на слънце? Понякога виждам самолети, които са лъскави и слънцето се отразява от тях, обаче ако лежа в двора и те прелетят над мен, не ме посипват с искри.

—    Говориш как светлината се отразява и хвърля отблясъци, нали?

—    Да.

Тейлър се позамисли, после отговори: