Градина на желанията

—    Сещам се, че става, когато светлина се отрази в огледало или в метални звънчета, окачени на прозорец и полюшвани от вятъра. А водата искри под слънцето.

Бей кимна - явно изгаряше от желание да изпробва предположенията му.

—    Много ми помогна! Благодаря.

—    Пак заповядай.

Сидни излезе на верандата и той спря люлката толкова внезапно, че Бей щеше да падне, ако не се беше хванала за синджира. Майка й и леля Клеър винаги предизвикваха такава реакция у хората.

—    Здрасти, Тейлър - подхвърли Сидни и колебливо добави: - Виж, Клеър каза, че не желае да те вижда.

Той се изправи и люлката отново се залюля.

—    Знаех си, че ще стане така. Изплаших я.

—    Какво й направи? — строго попита Сидни — тонът й бе както когато беше хванала Бей да се подстригва сама.

Тейлър гузно сведе поглед:

—    Целунах я.

Сидни се разсмя, но притисна длан до устните си, когато той вдигна глава.

—    Прощавай. Само това ли й направи? - Приближи се до него и го потупа по рамото. — Остави на мен

да я усмиря, става ли? Ако сега почукаш, няма да ти ' отвори. Нека за малко се прави на кралица Елизабет, \ така ще й мине по-бързо. — Тя направи знак на Бей да | стане от люлката и тримата заедно излязоха на ули-цата. - Само една целувка, така ли?    ;'§

—    Леля Клеър тревожи ли се от нещо? — попита й малката. - Сутринта забрави къде държим ежеднев-ните прибори. Добре, че бях аз да й покажа.

Поведението на Клеър я плашеше. Тя си мислеше, че ако съумее да пресъздаде съня, всичко ще се оправи.

—    Не е разтревожена, съкровище. Криво й е, че не ^; може да контролира положението. Някои хора не знаят как да се влюбят също както не знаят да плуват. ; Изпадат в паника, като скочат във водата, после се досещат какво да правят.

—    А ти? — Бей откъсна стръкче трева, поникнало между плочите на тротоара, и се опита да свирне с ,! него, както й беше показал на Четвърти юли новият ¹ й приятел Дакота.

—    Дали знам как да се влюбя? — попита Сидни и _; дъщеричката й кимна. - Мисля, че знам.

176

-    Аз вече се влюбих.

—    Така ли?

—    Да. В новата ни къща.

-    С всеки изминал ден все повече заприличваш на Клеър — промърмори Сидни, когато спряха пред дълга тухлена постройка. — Това е училището. С леля ти сме учили в тази сграда. Моята баба не обичаше да излиза от къщи, но всеки ден ме изпращаше до тук.

Бей се загледа в сградата. Знаеше в коя стая ще учи — третата вляво по коридора. Знаеше дори как ще мирише — на гланцова хартия и препарат за почистване на мокети.

—    Да, тук е хубаво — кимна.

-    Права си, слънчице. Радваш ли се, че ще ходиш на училище?

-    Да. С Дакота ще бъдем в един клас.

-    Кой е Дакота?

—    Едно момче, с което се запознах онази вечер на празника.

—    Ясно. Радвам се, че си намираш приятели. За разлика от нас с леля ти, когато бяхме на твоята възраст.

Напоследък тя често говореше за Клеър и когато двете сестри бяха заедно, Бей.често виждаше как те се преобразяват в малки момиченца. Сякаш изживяваха повторно детството си.

-    И ти трябва да си намериш приятели, мамо.

—    Не се тревожи за мен, миличка. — Сидни я прегърна през раменете и я притисна до себе си. В същия миг ги лъхна миризмата на одеколона на Дейвид. Бей се изплаши — не за себе си, а за майка си. Знаеше, че баща й не се интересува от нея. — Виж колко сме близо до центъра. Да се отбием при Фред и да

12. Градина на желанията

купим от любимите ти ягодови кексчета. — Сидни се стараеше да говори спокойно, както правят всички родители, когато искат да заблудят децата си, че всичко е наред. - Знаеш ли какво ми хрумна? Да си вземем и чипс. Обаче не казвай на Клеър, иначе ще заяви, че и тя може да пържи картофи.

Бей кимна. Ягодовите кексчета й бяха любимите. Харесваше ги повече от баща си.

Влязоха в магазина на Фред и Сидни взе кошнич-ка за пазаруване. Тъкмо когато отминаха щанда за плодове и зеленчуци, изведнъж нещо изтрещя. Стотици портокали се затъркаляха във всички посоки — към щанда за хляб, под количките на клиентите - и на Бей й се стори, че чува радостния им смях, задето са на свобода. Продавачът на плодове и две от момчетата, които опаковаха покупките, изникнаха ненадейно, като че ли бяха клечали встрани, очаквайки това да се случи.

Виновникът стоеше до празната витрина, където доскоро бяха портокалите, и не гледаше какво е направил, а се взираше в Сидни.

Беше Хенри Хопкинс, който ги беше почерпил със сладолед и беше седял при тях по време на зарята по случай Четвърти юли. Бей го харесваше. Беше спокоен като Клеър. Стабилен. Той се приближи, без да откъсва очи от майка й, и ги поздрави.

Сидни посочи портокалите:

-    Виж какво, не беше необходимо да ги събаряш, за да привлечеш вниманието ни.

-    Ще ти издам една тайна за мъжете. Глупавите ни постъпки са непреднамерени. Но в повечето случаи се подчиняват на логиката. — Той поклати глава.

— Говоря като дядо си.

178

Сидни се засмя и обясни:

-    С Бей дойдохме за любимите й ягодови кексчета.