Градина на желанията

-    Не се сърдя. - Клеър блъсна встрани плъзгащата се врата и върху рамката остана тлеещ отпечатък от дланта й. Прекоси алеята за коли и отключи металната порта. Сидни я изчака да влезе в градината, после се върна в кухнята. Изпечените кексчета бяха

182

наредени върху плотовете. Върху всяко бе нарисувано кръстче и беше забучено „знаменце“ с гатанка. Тя се наведе да прочете някои.

„Мислиш, че няма нищо, но ти си роден с късмет. Копай по-дълбоко и ще намериш амулет.“

„Никой не знае какво бъдещето ще му донесе. Може би пръстен от злато, може би разбито сърце.“ „Нямаш пари да си купиш тенисракета? Копай тук и ще намериш монета.“

За онези кексчета, в които нямаше подаръци, Клеър беше написала гатанка с отговор: „Не се радвай и не копай. Нямаш си късмет комай.“

Сидни се позамисли, после отиде в склада с провизиите, седна зад бюрото на сестра си, нежно положи Бей на скута си и вдигна слушалката на телефона.

Десета глава

Като всеки влюбен Тейлър Хюс отчаяно се питаше какво му става.

Клеър бе изпълнена с неудовлетворение и силна енергия и му ги предаде, когато се целунаха. Дори сега, когато си помислеше за случилото се, изведнъж му при-маляваше дотолкова, че непременно трябваше да седне и да наведе глава между краката си, а когато мъглата пред очите му се разсееше, той изпиваше по две чаши вода, за да потуши огъня, тлеещ в гърдите му.

Ала онова, което го въодушевяваше и оцветяваше в яркочервено всяка стая, в която влезеше, ужася-

ваше Клеър. Тя често се питаше как Тейлър може да изпитва такова удоволствие от нещо, което й причиняваше толкова страдания.

Той се опитваше да живее постарому, но правеше всичко машинално, защото на практика бе загубил досег с действителния свят. Само Клеър беше реална. Но тя се страхуваше. Всъщност какво знаеше за нея? Клеър Уейвърли беше загадка за всички свои познати.

И днешният следобед той седеше в кабинета си в колежа и докато чакаше да започне вечерният курс, мислите му отново бяха обсебени от нея. Забеляза в коридора Ана Чапел, която беше декан на факултета, и я повика.

Тя надникна през отворената врата.

—    Добре ли познаваш Клеър Уейвърли? - попита | Тейлър.    ?;!

—    Клеър ли? - Ана вдигна рамене и се облегна на рамката на вратата. — Чакай да си помисля. Познавам я от пет години. Тя урежда всичките ни служебни I празненства.    <

—    Мисълта ми беше дали знаеш що за човек е.

Ана се усмихна:

—    Разбрах. Е, ще те разочаровам — не я познавам I като личност. От друга срана, ти живееш тук вече една година. Сигурно си забелязал известни... странности : в този град.    ’

Тейлър наостри уши — разговорът беше придобил неочакван обрат.

—    Да — отвърна лаконично.    '

—    Като всички обитатели на малки градчета и жителите на Баскъм приемат много насериозно градските легенди. Урсула Харис от факултета по англий- ^! ска литература води специален курс по тази тема. —

184

Ана влезе в кабинета и седна срещу Тейлър. — Например миналата година бях на кино и зад мен седяха две възрастни дами. Разговаряха за някой си финиъс Йънг, който бил най-силният мъж в града и щял да бутне каменната ограда, която толкова им пречела. Търсех човек, който да изкопае няколко дънера от задния ми двор, затова се обърнах и попитах дамите ще ми дадат ли номера на този юначага. Обясниха ми, че той имал дълъг списък с чакащи за услугите му и че имало опасност да се спомине, докато ми дойде редът. Оказа се, че най-силният мъж в града е на деветдесет и една години. Обаче според местната легенда в рода Йънг винаги има по един финиъс, надарен с невероятна сила, към когото хората се обръщат, потрябва ли им човек за тежка физическа работа.

-    Много интересно, но не разбрах каква е връзката с Клеър.

—    Местните вярват, че всички растения в градината на Уейвърли притежават магически свойства, а прословутото ябълково дърво буквално се е превърнало в мит. Самата аз смятам, че не съществуват вълшебни градини и дървета. Клеър е загадъчна, защото предците й са били загадъчни, но всъщност е най-обикновен човек като нас двамата. Разбира се, явно е доста проницателна, щом е успяла да се възползва от градската легенда и да създаде доходен бизнес.

Вероятно Ана беше права. Само че Тейлър не беше забравил как в детството му в хипарската колония в Кънектикът винаги валеше сняг на седемнайсети януари. Явлението нямаше научно обяснение, но легендата гласеше, че на този ден умряла красива индианка, дъщеря на зимата, и оттогава всяка година небето ронело ледени сълзи за нея. Освен това като малък

знаеше със сигурност, че ако уловиш в буркан точно двайсет светулки и ги пуснеш, преди да си легнеш, ще спиш цяла нощ, без да те мъчат кошмари. Някои явления бяха необясними, други се подчиняваха на някаква логика. Понякога обясненията допадаха на хората, друг път им се струваха неприемливи и тогава те предпочитаха да ги наричат митове.

-    Струва ми се, че те интересува нещо друго — подхвърли Ана.

Тейлър се усмихна:

-    Много си проницателна.

-    Какво друго... Знам, че не е омъжена. И че има природена сестра.

-    Природена? — Той наостри уши.