Градина на желанията

Любопитството й надделя и тя се върна да погледне. Върху пръстта беше написано „Благодаря ти“. Надписът беше релефен, като че някаква подземна сила го беше изтласкала на повърхността.

Клеър гневно възкликна, наведе се, грабна една ябълка и я запрати към дървото.

-    Нищо не съм писала! — сопна се и хукна към дървената портичка. Първите дъждовни капки запа-

I I Градина на желанията

даха още преди да прекоси градината. Докато стигне до къщата, небето се разтвори и заваля като из ведро.

***

Вечерта Фред шофираше по мокрото шосе и си спомняше за Джеймс. Стараеше се да е сам, когато мисли за него, защото се боеше, че някой ще го види и ще прочете мислите му.

Открай време знаеше, че е гей, ала едва когато се запозна с Джеймс през първата година в университета „Чапъл Хил“ най-сетне разбра защо — за да бъде с него. Беше едва петнайсетгодишен, когато майка му почина в съня си, а през първата му година в университета баща му бе поразен от инфаркт. Той бе принуден да се откаже от следването, да се раздели с Джеймс и да се върне в родния град, за да поеме работата в магазина. Ядно си мислеше, че това е последният мръсен номер на баща му — да го откъсне от онова, което най-сетне му бе донесло радост и удовлетворение въпреки хорското мнение. Със сълзи на очи се сбогува с най-скъпия си човек, но само след три седмици Джеймс пристигна в Баскъм.

По-късно той завърши образованието си в колежа „Ориън“ - имаше време за лекциите, понеже Фред по цял ден беше зает в магазина. Дипломира се и си намери работа в Хикори. Непрекъснато насърчаваше Фред да се отърве от всичко, което му напомня за баща му и вечното му неодобрение. Често подхвърляше:

- Да отидем на вечеря или на кино. Да предизвикаме местните хора да говорят за нас.

И така бунтът на двама двайсет и една годишни младежи с нестандартна сексуална ориентация, които се бяха осмелили да напуснат университета и да зажи-

194

веят заедно, без да отговарят пред никого, прерасна в стабилна връзка, продължила повече от трийсет години. За Фред те изминаха така бързо, сякаш бе прелистил книга, но краят й се бе оказал неочакван. Сега съжаляваше, че не е обърнал повече внимание на сюжета.

И на разказвача.

Спря колата пред къщата на Иванел. Беше си забравил чадъра, затова затича под проливния дъжд към верандата. Преди да влезе, свали мокрото си сако и обувките си, за да не повреди полирания под.

От Иванел нямаше и следа, затова я повика.

—    Тук съм! — обади се тя откъм таванското помещение. Захванала се беше да помете дървените стърготини, останали под струга, но те бяха като миниатюрни птички, които изплашено политат, когато ги докоснеш. Иванел носеше маска против прах, понеже с всеки замах на метлата въздухът се изпълваше с безброй дървесни стружки и помещението изглеждаше задимено.

—    Моля те, недей. Не искам да се преуморяваш. -Фред се приближи до нея и взе метлата. Когато човек е изоставен от някого, той удвоява усилията си да задържи приятелите си. Искаше Иванел да се радва на присъствието му и бе готов да направи всичко за нея. Нямаше да понесе да изгуби и нея. - Дърводелците ще почистят, когато приключат.

Иванел, която още не беше свалила маската, приветливо се усмихна:

—    Ще стане много хубаво, нали?

—    Да, права си. - Наистина малкият тавански апартамент щеше да стане много уютен, когато го обзаведеше с любимите си мебели и вещи за украса. Само че това означаваше да се върне в къщата си, нещо, което от дълго време упорито избягваше.

-    Какво ти е? — Иванел плъзна маската нагоре и я нагласи на главата си като шапчица.

-    Днес помолих момчетата от магазина да закарат празни кашони в предишната ми къща. Смятам да си събера багажа и да я дам под наем. Какво ще кажеш?

Тя кимна:

-    Чудесна идея. Можеш да останеш тук, докогато желаеш. Приятно ми е с теб.

Фред дрезгаво се засмя — сълзите го задавяха.

-    Приятна ти е компанията на стар глупак с разбито сърце, така ли?

-    Повечето симпатични хора, които познавам, са глупци - отвърна тя. - Хора със силен характер.

-    Не знам дали съм силен.

-    Щом ти го казвам, значи е така. Дори финиъс Йънг не може да ти стъпи на малкия пръст. Искаш ли да те придружа да си събереш багажа?

Той кимна. Искаше го повече, отколкото можеше да изрази с думи.

***

Фред идваше в къщата за пръв път, откакто 1 Джеймс се беше изнесъл. Влезе в дневната и се огле- , да. Струваше му се странно да е тук и нямаше никак- > во желание да се задържи повече от необходимото. Къщата вече не беше негов дом, а свърталище на лоши спомени за баща му.

Иванел, чиито подметки проскърцваха по дървения под, влезе след него и възкликна:

-    Виж ти! Тук е много по-уютно, отколкото при ! последното ми посещение. Беше малко след смъртта на майка ти, Бог да я прости. Спомням си, че беше

196

окичила цялата къща с рисувани образи на Исус. — Тя прокара длан по облегалката на солидното кожено кресло. — Имаш хубави мебели.

-    Съжалявам, че толкова години не те поканих, Иванел. Бях оставил на Джеймс този ангажимент.

-    Не се извинявай, мен никой не ме кани. Всеизвестен факт.