Градина на желанията

-    Защо? — Фред озадачено я изгледа. — Ти си прекрасен човек.

-    Късно е да се опитвам да променя нагласата на хората спрямо мен. Всичко започна през 1953 година. Опитах се да потисна порива си, но повярвай, че ако ми хрумне да направя някакъв подарък, непременно трябва да го сторя, иначе ще полудея.

-    Какво се случи?

-    Вътрешният ми глас ме подтикна да дам презервативи на Луана Кларк. По онова време в нито една дрогерия в Баскъм не се продаваха кондоми. Помолих мъжа си да ме закара с колата до Роли. През целия път той ми опява, че ми е скимнала голяма глупост. Само че онова беше по-силно от мен.

Фред неволно се засмя:

-    И само затова си се превърнала в черната овца? Дори през 1953 не е било толкова страшно да подариш някому презервативи, нали така?

-    Не беше важно какво, а на кого го дадох. Обадих се на Луана и се разбрахме на другия ден да се видим в църквата. Казах й, че трябва да й подаря нещо.

()питах се да останем насаме, но тя беше с приятелите си и високомерно ми нареди да й дам подаръка.

) 1,ържеше се с мен като със слугиня. Вероятно си чувал за отколешната вражда между фамилиите Кларк и Уейвърли. На мен ми кипна от нахалството й и й

дадох кондомите пред приятелите й. О, за малко да забравя най-важното. През войната съпругът на Луана беше ранен и му бяха отстранили гениталиите. Всички в градчето ме намразиха, но положението се влоши още повече, когато след година Луана забременя. Вината си беше само нейна, да беше използвала презервативите. Така или иначе местните хора започнаха да ме гледат накриво, все едно щях да издам тайните им. И, разбира се, и през ум не им минаваше да ме поканят на гости. Откровено казано, нямах нищо против бойкота им, докато мъжът ми беше жив.

Фред възхитено я изгледа. Тази старица беше неговият кумир, философията й го успокояваше: човек не може да се промени, независимо дали се харесва или не, затова е по-добре да се харесва.

Той пристъпи към нея и я хвана под ръка:

—    За мен е чест да ти приготвя вечеря. Гала вечеря.

Иванел се засмя:

-    Ти си истинско съкровище.

Единайсета глава

- С Бей и Хенри отиваме на езерото. Прислужницата ще остане при дядо му само до пет часа, затова трябва да се върнем преди това. Хенри ще ни докара

- обясни Сидни и сякаш за да успокои сестра си, повтори: - Ще се върнем преди пет.

Клеър затвори капака на кошницата за пикник и я подаде на Сидни. Даваше си сметка, че много я е

198

изплашила преди седмица. Казваше си обаче, че ако се държи, сякаш всичко е наред, сестра й ще забрави случилото се.

През тази седмица Сидни и Хенри се виждаха често - най-вече на вечеря заедно с Бей. В неделя ходиха на кино. Клеър се опитваше да си внуши, че се радва на приятелството им. Времето, през което оставаше сама, използва да консервира зеленчуци, да работи в градината и да въведе в, ред счетоводството си -псе обикновени и приятни дейности. Изпитваше необходимост да се занимава с тях. Те бяха котви, прикрепващи я към живота, който си бе изградила сама.

-    Не ви ли е страх да ходите там? - попита, докато вървеше подир сестра си.

-    Откъде накъде?

-    Ами доста е далеч и ще бъдете сам-сами.

Сидни се засмя и остави кошницата до входната

врата:

-    Ще извадим късмет, ако намерим място да си устроим пикник. През лятото около езерото не можеш да се разминеш от хора.

-    Дори в работен ден ли?

-Да.

-    Така ли? - смутено избърбори Клеър. - Не знаех. Не съм била там.

-    Тогава ела с нас — каза Сидни! Цяла седмица я беше канила да ги придружи, но Клеър все отказваше.

-    Моля? Не.

-    Да! — Сидни я хвана за ръцете. — Моля те. Престани да ми отказваш. Ще си изкараме чудесно. Представи си - живееш тук сума години, а не си виждала езерото. Е, ще дойдеш ли? Моля те.

-    Не искам.

—    Каня те от сърце.

Клеър усети познатото безпокойство. И баба й ;

реагираше така на перспективата да се сближи с ня-кого — идваше й да се свие на кълбо, докато опасността премине. Виж, когато работеше, бе съвсем друго. Тогава не беше длъжна да общува с хората, които й ¹ бяха възложили да организира празненството им. То- ; гава тя говореше само служебно или си мълчеше. За ‘ жалост поведението й не се вписваше в общоприетите понятия. Повечето хора я смятаха за груба и надменна, а всъщност се държеше така, защото се страхуваше да не направи или да не каже нещо глупаво.

—    Сигурно с Хенри предпочитате да сте сами -промърмори.

—    Не е вярно. - Сидни изведнъж стана сериозна. '

— С него сме само приятели. Затова го харесвам. Излизам с него, защото на Бей й е приятно. Хайде, ела с ; нас. Бързо иди да се преоблечеш.    ;

Клеър не можеше да повярва, че води този разго- , вор. Погледна белия си панталон и блузата без ръкави:

—    Какво да си облека?

—    Къс панталон. Или бански костюм, ако искаш > да поплуваш.

—    Не умея да плувам.

Сидни се усмихна:

—    Искаш ли да те науча?

—    Не! — отсече Клеър, после смекчи тона: — Не, благодаря. Страхувам се от дълбоките води. Бей може ли да плува?