Градина на желанията

Мъжът остана в колата, а старицата прекоси двора, застана пред Лестър и сложи ръце на кръста си:

-    Знаеш ли, че всеки път, като те видя, изглеждаш по-добре?

-    Вече има лек против старческа слепота -подхвърли той.

Иванел се усмихна:

-    Голям хитрец си.

-    Какво те води насам?

-    Трябва да ти дам това. - Тя извади от торбата си буркан вишни в сироп, подправен с ликьор.

Лестър погледна Хенри, който се мъчеше да прикрие усмивката си, и възкликна:

-    Чудесен подарък. Отдавна не съм хапвал такива вишни. Благодаря ти.

-    Пак заповядай.

-    Я кажи кой е шофьорът ти?

-    Фред, собственикът на бакалията. Временно живее при мен. Много е симпатичен.

-    Каня и двама ви на вечеря - обади се Хенри. -Ивон е направила картофени кексчета.

Ивон беше жената, която се грижеше за домакинството. Хенри я беше назначил преди година, когато дядо му получи удар. Разбира се, беше омъжена, иначе той нямаше да я допусне в дома си.

-    Не, благодаря, бързам - отвърна Иванел. - Ще се видим ли на тържеството по случай Четвърти юли?

-    Там сме - отвърна Лестър и двамата с Хенри я загледаха как върви към колата.

-    Веднъж ми подари кълбо прежда — замислено промърмори младежът. — Бях на четиринайсет и от училище ни бяха завели на обиколка из централната част на града. Засрамих се от съучениците си и изхвърлих преждата. След седмица се оказа, че ми е необходима за изработване на един макет.

-    Мъжете в този град от млади си вземат поука по отношение на жените от фамилията Уейвърли. — Лестър посегна за бастуна, който беше подпрял на ствола на дървото, и бавно се изправи. - Бъди нащрек, когато някоя от тях е наблизо.

***

На другия ден следобед Клеър слезе в избата. След няколко минути чу как сестра й се провикна от кухнята:

-    Ей, къде сте всички?

-    Аз съм тук, долу.

140

Дървените стъпала заскърцаха под стъпките на Сидни. Тук беше сухо и прохладно; понякога зрели мъже, които имаха прекалено много грижи, чукаха на вратата на Уейвърли и молеха за разрешение да поседят в избата, за да прочистят съзнанието си и да възвърнат душевното си равновесие.

Сидни слезе по стълбището и опипом тръгна към мястото, осветено от фенерчето на сестра й. Всички електрически крушки в избата бяха изгорели през 1939 година; отначало някой го беше домързяло да ги смени, после вечният мрак в мазето се беше превърнал в нещо като семейна традиция.

-    Къде е Бей? - попита Сидни. - И тя ли е тук?

-    Не. Предпочита да стои в градината. Не се тревожи за нея. Дървото престана да я замеря с ябълки, след като тя започна да ги хвърля обратно. - Клеър подаде на сестра си фенерчето. - Дръж за малко, ако обичаш. Освети ето тук.

-    Вино от орлови нокти?

-    Празненството по случай Четвърти юли е другата седмица. Искам да преброя бутилките и да преценя колко да приготвим.

-    Одеве видях една на кухненската маса - каза Сидни, докато сестра й броеше.

-    Това е виното от мушкато, което Фред ми върна. Отказа да си вземе парите. Подозирам, че ме подкуп-ва, за да си мълча. - Клеър плесна с ръце, за да изту-па праха. — Трийсет и четири бутилки. Мислех, че миналата година съм напълнила четирийсет. Няма значение, тези ще стигнат.

-    На Тейлър ли ще го дадеш?

Клеър издърпа фенерчето от ръката на сестра си:

-    Какво да дам на Тейлър?

—    Виното от мушкато.

—    А! - измънка Клеър и тръгна към стълбището.

— Всъщност се надявах ти да му го дадеш.

—    Зает е с летните курсове — обясни Сидни. - Затова почти не се свърта вкъщи.

—    О! - Клеър се радваше, че сестра й не може да види смущението й. Понякога си мислеше, че започва да полудява. Щом се събудеше всяка сутрин, първата й мисъл бе как да го прогони от съзнанието си. Но през целия ден крадешком надничаше към къщата му с надеждата да го зърне, докато кроеше планове никога повече да не го види. Беше нелепо.

Изкачиха се по дървеното стълбище и влязоха в кухнята. Клеър затвори и заключи вратата на избата.

—    Добър човек е Тейлър - обади се Сидни. — Да, и аз много се изненадах. Представи си, имало и добри мъже! Да се не надяваш.

Клеър отиде в големия килер и остави фенерчето на полицата, на която държеше свещите и газените лампи. Статичното електричество, причинено от усещането й за безсилие бе толкова силно, че малкото радио на полицата се включи само и тя стреснато подскочи. Веднага завъртя копчето и се облегна на стената. Не, така не можеше да продължава.

—    Няма да е вечно тук - каза, без да излезе от килера. - Не е като ябълковото дърво, виното от орлови нокти и тази къща - те са неизменни.

—    Ами аз? - попита Сидни, но Клеър не отговори. Не знаеше дали сестра й наистина е намерила своето място в Баскъм, или пак ще го напусне, когато Бей поотрасне или когато тя се влюби отново. Не й се мислеше за това. Предпочиташе да се съсредоточи върху нещо конкретно - да не прогони сестра си с по-

142

ведението си, да й даде стотици поводи да остане. Дълбоко си пое дъх, излезе от килера и побърза да смени темата:

-    Как върви в салона?

-    Не мога да си вдигна главата от работа. Дължа го на теб.

-    Заслугата не е моя, а твоя.

Сидни поклати глава: