Градът на златната сянка

Радваше се, че успя да я въвлече. Дулсинея Ануин вземаше скъпо, но с пълно право. Беше умна, вършеше си работата и би минала право насред битката при Ватерло, без да й мигне окото. За миг се зачуди като как ли ще е като плячка. Интересна мисъл.

— Следа четири.

Балконът на наблюдателния център, който сам беше заемал само преди няколко часа, се появи зад затворените му клепачи. Този човек за разлика от Селестино чакаше да му се обадят.

— Готови за удар.

Дред кимна, макар че никоя от главите в прозорците с данни, нито пък дузината други мъже на тъмния плаж виждаха лицето му. Отвори очи, извика картата и я остави да се разгърне като неонова решетка върху истинския Исла дел Сантуарио само на няколко километра по-нататък. Идеално. Всичко си беше на мястото.

„Старт“.

Усили „Exsullate“ и за миг остана насаме в карибската нощ с луната, с водата и със сребърния глас на сопраното.

— Следа четири, удряй!

Човекът в крайбрежната къща въведе охранителен код, а после произнесе някаква дума в микрофона в гърлото си. При този сигнал свръзката на Дред в „ЕНТ-инравизион“ вкара програмата, която му бяха дали, в телеком-мрежата на Картахена — простичко, макар и криминално деяние, за което щеше да получи петнайсет хиляди кредита в комплект с офшорна банкова сметка.

Кодът издири и се свърза с ненабиващ се на очи резидент паразит в системата на Исла дел Сантуарио, скрит и депозиран там за сумата от четирийсет хиляди кредита от безстрастна служителка в предишната охранителна компания през последната нощ, когато беше на работа там. Действайки съвместно, двете създадоха временен блокаж на данните в информационната система на острова. И самата система или някой човек наблюдател нямаше как да не забележи блокажа до десетина минути, но на Дред не му трябваше повече време.

— Говори Четири. Вътре е.

Моцарт го издигна. Удоволствието течеше през него като хладен огън, но той запази въодушевлението за себе си.

— Добре. Следа три, започвайте да помпате! Селестино наклони глава.

— Удоволствието е изцяло мое, jefe. — Техничарят затвори очи и пръстите му заописваха сложни плетеници, щом започна да създава входно-изходната връзка.

Дред се стараеше гласът му да звучи спокойно:

— Дай ми свръзка и параметри веднага щом ги получиш. Развиваше някаква ирационална омраза към този нещастен бивш военен идиот. Това беше почти толкова зле, колкото и да се предоверяваш.

Отново затвори очи и се загледа в секундите, които цъкаха на дисплея за време. Като изключим Селестино, който дирижираше невидимия оркестър от данни пред недоволния поглед на Дред — на него му се струваше, че той се подиграва със съвършенството на „Exsultate“, — останалите прозорци бяха статични и очакваха заповедите му. Известно време се наслаждаваше на това чувство. В редките случаи, когато си говореха за работа, някои от другите в много тясната област, в която той беше експерт, наричаха заниманията си „изкуство“. Според Дред това бяха глупости, с които помпаха самочувствието си. Беше си просто работа, макар че в моменти като този беше вълнуваща, радваща, предизвикателна работа. Но нищо толкова подредено и така добре предварително планирано не би могло да бъде наричано „изкуство“.

Преследването — да, това беше изкуство. Беше изкуство на мига, на възможността, на смелостта и на ужаса, и на сляпото острие на нещата. Между двете не можеше да има никакво сравнение. Едното беше работа, другото — секс. Можеш да си добър в работата си и да се гордееш с това, но никой не би сбъркал най-доброто тук с възвишеността там.

Селестино пак се обади в черепа му:

— Помпената станция се задейства и работи, jefe. Искаш ли линия към охранителната мрежа?

— Много ясно, че искам, майка му стара. Исусе! Следа едно, докладвайте!

Прозорецът на Следа едно показваше повече черна вода — този път — още по-високо.

— На петнайсет километра сме и се приближаваме.

— Очаквайте обаждането ми.

Още миг — и музиката се заизвисява към кресчендо. Редица малки прозорчета примигнаха в периферията на зрението му.

— Следа три, кой е излъчващият канал?

— Вторият отляво — отговори Селестино. — В момента мълчи.

Дред го нагласи и провери — не че мислеше техничаря за чак пък толкова некадърен, а защото беше в онова изключително, приповдигнато настроение, в което се чувстваш като Господ — искаш да пипнеш с пръст и да владееш всяка искрица, всяко падащо листо. Както беше казал Селестино, по канала идваше само тишина.

— Следа едно, давай.

Тишината продължи още няколко секунди. После чу в ухото си пукане на радио. За да е сигурен, намали звука по линията си към Следа едно, но продължаваше да го чува по канала на охраната на Исла дел Сантуарио. Слушаше с ушите на мишената.

— Помощ! Сантуарио, чувате ли ме?

Между думите на пилота, който сигурно говореше на испански, и системата за превод на Дред имаше леко забавяне, но той вече се чувстваше доволен — под професионалното лустро на мачо актьорът звучеше доста убедително паникьосан. Сестрите Беина бяха направили добър избор.

— Сантуарио, чувате ли ме? Говори ХА 1339 от Синселехо. Помощ! Чувате ли ме?