Градът на златната сянка

Помисли си, че беше открил способността си да изкривява в първия дом за сираци, в който живя. Всъщност това изкривяване беше второто чудо; първото беше, че изобщо го бяха приели в дом за сираци. На седемгодишна възраст вече беше убил трима души, всичките — деца горе-долу на неговите години. Беше му приписано само едно от убийствата, макар и да го обясняваха с трагична, временна загуба на самоконтрол, а другите две смърти бяха окачествени като нещастни случаи. Всичко това бяха глупости, разбира се. И в двата случая Дред — който още не си беше избрал това мелодраматично име — дни наред носеше чук, затъкнат в панталоните, и чакаше. Това, че бутна двете жертви при второто си нападение по железните стълби, след като им разби главите, беше по-скоро финален пристъп на гняв, отколкото предпазлив опит да прикрие делото си.

Но дори и, без да се броят убийствата, на Отдела за малолетни в Куинсланд не му беше лесно да настани детето някъде. Простият факт на произхода му (майка — алкохоличка и проститутка, аборигенка, баща — филипински пират, който беше заловен и заслужено екзекутиран скоро след взаимодействието, чийто резултат беше бебето Дред) беше гаранция, че отделът трябва да предложи на евентуалните осиновители пари — рушвет, както излиза. Но чиновниците от агенцията бързо решиха, че за да настанят там малкия Джони Вулгару, си струваше да се бръкне в бюджета. Джони си беше бедствие, което чакаше да се разрази.

Случките, които го предизвикаха за първи път да изкриви нещо, бяха изненадващо обикновени. Осиновителката, вбесена от това, колко жестоко се отнася той към домашната котка, го нарече „малко черно копеле“. Той събори нещо от масата, тя го сграбчи с намерението да го заключи в стаята му. Докато го влачеше през всекидневната, гневните му писъци достигнаха кресчендо; екранът на стената изведнъж трепна и угасна.

За голямо нещастие на осиновителите му повредата във вътрешната електроника се оказа непоправима и те останаха почти месец без връзка с нормалния свят, докато съберат пари да я заменят.

Не свързаха случката с храненика си, макар да знаеха, че е способен на други, далеч по-прозаични актове на унищожение. Но Джони сам го забеляза и се зачуди дали не е магия. Няколко опита доказаха, че е магия — или поне вършеше същата работа като магията — и очевидно беше негова и само негова. Един-единствен ден, прекаран в тъмната му стая с комуникатора на втория му баща, му показа, че може да го прави и без да е ядосан — беше нужно само да си помисли, каквото трябва и както трябва.

Не използва способността си за нещо по-сериозно от дребни вандалщинки, злобни отмъщенийца няколко години и в няколкото сиропиталища, през които премина. Макар че тайните му ставаха все по-дълбоки и все по-ужасни, никога не му хрумна да използва способността си да изкривява нещата, освен за да поврежда камерите на охраната при обирите си или когато преследваше момичета — още преди да достигне сексуална зрелост. Чак когато Стареца се охарчи здраво, за да го измъкне от затвора за малолетни престъпници, откъдето премина през поредица от приюти за душевноболни, последният, от които малко или повече си беше собственост на Стареца, Дред разбра, че може да използва изкривяването и за по-големи неща…

Лодката подскачаше по вълните и за миг отново го тласна в реалния свят. Дред огледа небето, водата, мъжете, наклякали безмълвно до него. „Къде е? Върни си го. Сега задръж.“

Но сега беше много по-трудно от простото унищожение, което беше упражнявал в началото, или от по-късната тактика на простото обездвижване на електронните компоненти. Номера като този, който трябваше да изпълни тази вечер, изискваха умения, които не беше усъвършенствал напълно, въпреки че цяла година в една от лабораториите на Стареца правеше изтощително упражнение след изтощително упражнение, докато учени в бели престилки бодро го насърчаваха — подкрепа, дължаща се на страха им от него, който така и не успяваха да прикрият докрай. Трудно му беше да каже коя все по-нарастваща сила му доставяше повече удоволствие.

„Намери го и го докопай.“ Най-после хвана блокажа, сграбчи го в ума си, остави мисълта си да се плъзне покрай него и навътре, докато го измерваше. Механичното нахлуване в електронната нервна система на острова, осъществено от техническия му екип, беше решителната първа стъпка; той трябваше да стигне възможно най-дълбоко в охранителната система, преди да се заеме за работа. От финия контрол, който се изискваше, вече го болеше главата. Когато използваше способностите си за повече от няколко секунди, му се струваше, че усеща как изкривяването се нажежава и започва да боли в мозъка му като възпалена жлеза.