Градът на златната сянка

Също като ловджийска хрътка, душеща за следа, той търсеше в неописуемия вътрешен мрак на изкривяването, докато намери точно онези електронни елементи, които му трябваха, после ги проследи обратно, проследи потока от данни до източника му в главните процесори и в паметта на охранителната система. Процесорите бяха просто електронни артефакти, всъщност не чак толкова различни от по-простите неща, като наблюдателните камери и устройствата за запалване на колите: просто електрически импулси, контролиращи механични артефакти. Дред знаеше, че ще е лесно да ги изкриви силно, така да ги изрита, че системата да се затвори, но ако това беше всичко, което искаше, щеше да остави онзи задник Селестино да пусне бомбата си с данни. Той трябваше да надвие болката си, за да достигне до нещо далеч по-крехко и по-полезно: трябваше да намери душата на системата и да я направи своя.

Системата беше сложна, но структурната й логика не беше по-различна от всяка друга. Намери желания комплект електронни врати и ги бутна лекичко всичките наведнъж. Удържаха, но дори и това му подсказа нещо. Сега беше изгубил всичко освен потока от данни — дори безсмислените шумове на радиото на охраната, на нощта и на вълните, окръжаващи физическото му тяло, бяха изчезнали. Побутна отново вратите, този път — една по една, като с всички сили се стараеше да прецени предварително какъв ще е ефектът от всяка промяна. Пипаше деликатно, макар главата му да пулсираше толкова силно, че му идваше да пищи. Не искаше системата да гръмне.

Най-накрая сред мрака, пронизан от кървавочервените светкавици на мигрената, намери вярната последователност. Щом метафоричната врата се разтвори широко, в него се надигна тъмна радост, която почти заглуши болката. Беше построил нещо неописуемо само със собствената си воля — ключ скелет за една невидима и недостижима ключалка — и сега цялата система на Исла дел Сантуарио се разтваряше пред него като евтина курва, готова да му подари тайните си. Изтощен, Дред с мъка пое обратно към другия свят — света извън изкривяването.

— Следа три — изрече дрезгаво, — аз съм в жилата майка. Хванете я и я сортирайте!

Селестино изсумтя нервно в знак на потвърждение и започна да подрежда потоците от сурови данни. Дред отвори очи, облегна се на парапета и повърна.

Лодката беше само на половин километър от острова, когато той отново възвърна способността си да мисли свързано. Затвори очи — гледката на прозорците с данни се наложи върху набраздените вълни и от нея отново му се догади, — после прегледа резултатите от проникването си: оголената инфраструктура на Сантуарио в действие.

Различните скенери и наблюдателни пунктове на оборудването на охраната го подмамиха за миг, но след като толкова маниакално беше набелязал кое трябва да се изключи и кога, докато подготвяха акцията, той се съмняваше, че дори и Селестино би могъл да я оплеска. Хвърли поглед и на стандартните програми, които регулираха физическото съществуване на мястото, но това не беше важно в момента. Имаше само едно нещо извън обичайното, но той търсеше точно него. Някой, всъщност двама, ако съдеше по двойния вход, се беше свързал с ЛЕОС, комуникационен спътник на ниска орбита — и в двете посоки протичаха огромни количества данни.

„Нашата мишена като че ли е влязла в мрежата. Но какво, по дяволите, прави той там, като има толкова много работа?“

Дред се замисли за миг. Вече имаше всичко, което му беше нужно. И все пак не му се искаше да остави непроучена тази толкова интензивна връзка. Освен това, ако тази работна пчеличка наистина беше мишената, може би Дред щеше да добие някаква представа защо Стареца искаше да убият небесния бог. Малко информация никога не е излишна.

— Следа три, вкарай ме в някое от онези горещи местенца ей там — според мене това е лабораторията на мишената. Ако получава ВР, не ми давай пълни триста и шейсет градуса, само входен прозорец и звук.

— Дадено, jefe.

Дред чака дълго, после сред мрака зад затворените му клепачи се отвори още един прозорец. В него се виждаше маса с насядали около нея хора, чиито лица смътно приличаха на индиански. На масата по-надолу беше седнала маймуна и погледът на мишената току се стрелкаше към нея. Дред усети почти детинско блаженство. Беше кацнал незабележим на рамото на жертвата си като някой невидим демон — като самата Смърт.

— Повечето от тези дейности се контролират от една-единствена група хора… — говореше някой до него. Тихият, сериозен глас не беше гласът на мишената. Някой от приятелите академици на Ел патрон сигурно. Групичка самодоволни учени, които са си устроили някакъв малък виртуален симпозиум.

Понечи да се изключи, но следващите думи го връхлетяха, сякаш някой ги беше изкрещял:

— … Тези хора — мъже и жени, притежаващи богатство и власт — образуват консорциум, който се е нарекъл Братството на Граала…

Дред гледаше и слушаше с все по-нарастващ интерес.

— Следа три — обади се той след малко, — дръж отворено. Записваме ли?