Градът на златната сянка

След като веднъж премина през изтърбушената каса на вратата, той се спря, за да огледа купчините отломки и прах, в които се беше превърнала колекцията от каменни скулптури на маите, разположена за беда твърде близо до входната врата. Инструктира по-голямата част от екипа си да провери за заблудени охранители и да се погрижи за персонала на дома, после подбра един щурмовак и двама командоси и ги поведе към лабораторията в мазето.

Щом бомбаджията коленичи до вратата на лабораторията, Дред отново се включи към вече хаотичния разговор.

— Следа три — обади се той, — само след около минута линията на мишената ще се освободи. Искам да я оставиш отворена, каквото и да ти струва, и да задържиш гостите в симулацията, колкото е възможно, докато установим кои са. Ясен ли съм?

— Да, разбрах.

Гласът на Селестино беше напрегнат и развълнуван и Дред леко се изнерви, но колумбиецът досега си се справяше съвсем добре. Рядко някой не се напрягаше изобщо, когато участваше в мащабно криминално нападение — такива хора си бяха изключения.

Дред и другите се върнаха по коридора, после бомбаджията включи трансмитера. Стените трепнаха съвсем леко, щом експлозивният гел огъна тежката укрепена врата като престояла филийка. Ритнаха я и влязоха. Белокосият мъж, отпуснат в кресло с възглавници, очевидно беше усетил разтърсването и се мъчеше да стане. Жена му, отпусната в своето кресло в дъното на лабораторията, все още се намираше във ВР и леко потрепваше.

Боливар Атаско се препъна — все още не се беше отделил напълно от симулацията, която надделяваше над външните му физически реакции. Той спря, залитна и се втренчи в Дред, сякаш можеше да го разпознае.

„Ти току-що срещна ангела на смъртта, а той е непознат. Винаги е непознат.“ Репликата от някоя незнайна интерактивна игричка цъфна в ума на Дред и го накара да се усмихне. Щом Атаско отвори уста да заговори, Дред махна с ръка и най-близкият командос застреля антрополога между веждите. Дред пристъпи, издърпа жака от невроканюлата на Атаско и махна към жената. Другият войник не се приближи към нея, а включи тронера си на автоматичен огън и го насочи към жената. Кабелът изхвърча от шията й и тя се свлече на пода — кървава купчина. Мисията изпълнена.

Дред набързо огледа двете тела, после изпрати обратно двамата командоси при останалите. Включи се в симулацията точно навреме, за да чуе един нов глас:

— Ако се опитате да напуснете, това би било много лоша идея.

Гласът беше странно познат. Чак след няколко секунди се сети, че това е гласът на Селестино.

— Страхувам се, че семейство Атаско си тръгнаха твърде рано — каза техничарят чрез сима на Атаско, който беше превзел. — Но вие не се безпокойте. Ще измислим начин да ви забавляваме.

— Лайно мръсно! — кресна Дред. — Тъп идиот такъв, разкарай се оттам! — Никакъв отговор: Селестино не слушаше командния канал. Дред усети как гневът се издува вътре в него като нажежена пара. — Дулси! Там ли си?

— Тук съм.

— Имаш ли оръжие?

— Ъ-ъ-ъ… да. — Тонът й предполагаше, че винаги носи, ала не го използва.

— Влез и застреляй това копеленце. Веднага.

— Да го застрелям ли?…

— Веднага! Току-що той май провали най-важната част от цялата работа по най-тържествен начин. Застреляй го! Знаеш, че ще имам грижа за тебе.

Дулсинея Ануин, която Дред вече ценеше много високо, се издигна в очите му още повече. Той вече не я чу чак докато по аудиоканала на Следа три нещо гръмна.

— А сега какво? — Тя отново беше на линия и дишаше тежко. — Исусе, никога досега не съм правила такова нещо.

— Ами не го гледай тогава. Върни се в другата стая — оттам ще можеш да действаш. Искам да разбера кои са хората в тази симулация. Намери външните линии. Най-важното: искам да намериш една от тези линии — само една, — в която можем да проникнем.

Тя си пое дъх на пресекулки, след това се стегна.

— Ясно.

Докато чакаше, Дред огледа лабораторията на семейство Атаско. Скъпичко. При други обстоятелства нямаше да има нищо против да отмъкне едно-друго, въпреки че това би било в разрез със заповедите на Стареца. Но надушваше по-голяма награда. Махна на щурмовака, който стърчеше насред залата и смучеше мършава черна пура.

— Вдигай го.

Мъжът смачка пурата с обувка и започна да прикрепва топки гел „Анвакс“ на разни места в стаята. След като Дред и Дулси изпразниха харддисковете на Атаско, той щеше да задейства експлозива дистанционно.

Докато се качваше обратно по стълбите, Дулси Ануин се включи отново:

— Имам една добра и една лоша новина. С коя да започна?

Усмихна се рефлекторно — не че му беше смешно, а no-скоро от любопитство.

— Ще понеса лошата. Тази вечер лошите новини не са много — поне засега.

— Повечето от тези хора не мога да ги хвана. Като че ли има няколко различни сетъпа, но повечето от тях са защитени срещу проследяване. Не са кукли, но използват някакъв вид сляпа релейна система — има поне две — три анонимни трасета, а има и още по-шантави неща. Ако си стоят всичките на едно място два — три дена, сигурно ще мога да разбия нещо, но иначе просто забрави.