Градът на златната сянка

Роботът изпсува цветисто на чист очилатковски. Някой изкрещя от учудване и страх. Орландо усещаше как истерията се надига наоколо му. Ако се чувстваше като Таргор, крайно време беше да вкара на тези лигльовци малко здрав разум с шамари. Ала той не само че не се чувстваше като Таргор, но и сам беше доста ужасен.

Селърс се мъчеше да овладее паниката.

— Моля ви. Спомнете си, че атаката се провежда в Картахена, Колумбия — в реалния свят, а не тук. Вие не сте в непосредствена опасност. Нас не могат да ни намерят — иначе опасността би била твърде-твърде реална. Предполагам, че тази атака е работа на Братството на Граала и че те знаят какво търсят. Ако е така, имаме само няколко минути, преди да са ни връхлетели.

— И какво ще правим? — обади се някой. Беше маймуната. Пискливият й гласец изглеждаше по-спокоен от всички. — Та ние едва започнахме да говорим за Адърланд.

— Адърланд ли? Ама ти какви ги дърдориш? — викна жената, която по-рано се беше противопоставила на Атаско. — Трябва да се махаме оттук! По-скоро! Как да се изключим? — тя заопипва шията си, сякаш беше нападната от невидими насекоми, но очевидно не можеше да напипа невроканюлата си.

Последва ново избухване. Явно никой не можеше да напусне симулацията.

— Тишина! — Селърс вдигна ръце. — Разполагаме само с минути. Ако искате самоличността на всеки от вас да е защитена, трябва да си свърша работата. Аз не мога да остана тук, нито пък вие. Темилун вече няма да бъде светилище — Братството ще го разруши до основи. Трябва да се измъкнете оттук и да проникнете в Адърланд. Аз ще ви прикривам, докато намерите начин да се измъкнете изобщо от мрежата.

— Но как ще се измъкнем оттук? — попита Нефертити. Тя и четириногият й другар се справяха доста добре с емоциите си, но Орландо долови в гласа й пукнатина, която заплашваше да се разшири. — Този Темилун е колкото една малка страна. През границата ли ще минаваме? А и как се минава тук от една симулация в друга?

— Реката е границата — обясни Селърс, — но освен това тя е и пътят от една симулация в друга. — Той се умълча и се замисли, после се наведе над сима на Атаско, проснат на каменните плочи. След миг се изправи — държеше нещо в ръка.

— Вземете го — това е пръстенът печат на Атаско. Мисля, че в пристанището се намира един кралски шлеп.

— Аз го видях — извика Орландо. — Видях го, голям е.

— Помнете, тук Атаско е богът крал, господарят. Ако им заповядате и им покажете пръстена, ще ви откарат до реката — Селърс подаде пръстена на Нефертити. Орландо усети как нова задушаваща, замъглена вълна облива тялото му. Клепачите му се спуснаха наполовина.

— И само ще си плуваме по реката ли? — тросна се Сладкия Уилям. — Ама какво е това, да го вземат мътните, ще си играем на „Хъкълбери Фин“ ли? Къде отиваме? Ти ни набута в това, проклет дребосъко — сега как ще ни измъкнеш?

Селърс протегна ръце — сякаш по-скоро ги благославяше, а не молеше за тишина.

— Нямаме време за приказки. Враговете ни вече се опитват да разбият защитните системи, които съм сглобил. Има още много, което трябва да ви кажа. Ще се постарая с всички сили пак да ви намеря.

— Да ни намерите ли? — Фредерикс пристъпи напред.

— Вие няма ли да знаете къде сме?

— Няма време! — за първи път гласът на Селърс заприлича на крясък. — Трябва да тръгвам! Трябва да тръгвам!

Орландо се насили да заговори:

— Можем ли да направим нещо, за да спрем тези хора — или поне да разберем какво правят? Не можем… не можем да тръгнем да изпълняваме мисия, без да знаем каква е.

— Не бях подготвен за това. — Селърс си пое дъх на пресекулки. Безформеният му силует като че ли се прегърби. — Има един човек на име Джонас. Той беше пленник на Братството на Граала. Държаха съзнанието му в симулация. Успях да се свържа с него, когато той сънуваше. Помогнах му да избяга. Потърсете го.

— Значи трябва да душим за някакъв си сайело, пробил мрежата? — бойният робот размаха ръце. Острите като бръснач шипове по ставите му пробляснаха. — Що някой не ни сиксне нас? Ама ти си много голям краш!

— Не мога да повярвам, че имам нещо общо с този тук Бум-бам Железния пич — обади се Сладкия Уилям с лека паника в гласа, — но съм съгласен с него. За какво говорите?

Селърс вдигна ръце.

— Джонас знае нещо — трябва да го знае! Ако той не беше важен, Братството досега да го е убило. Намерете го! Вървете! Намерете го!

Хорът от въпроси отново се надигна, но симът на Селърс трепна рязко и изчезна.

Фредерикс покрусено поклати глава.

— Ужасно — също като някаква приказка, в която всичко свършва както не трябва!

— Трябва да се вдигаме бързо оттук — Орландо стисна приятеля си за лакътя. — Хайде, какъв друг избор имаме?

Забеляза, че Нефертити и маймуната помагат на приятелката си да стане.