Градът на златната сянка

— Тръгваме с тях — Орландо се изправи и за секунда изчака, за да се увери, че може да пази равновесие. Треската беше позатихнала. Чувстваше се слаб, но главата му се беше прояснила. — Отиваме на кораба — точно както ни каза Селърс — и Орландо заговори по-високо: — Вие, останалите, правете каквото искате. Но аз нямам намерение да вися тук, докато онези най-сетне ме издирят. Така че ако ще идвате, хайде с мене.

Сладкия Уилям отметна наметалото си през рамо.

— Ой, слънчице, кой умря и те направи Господин Щастливец?

Маймуната отново се беше покачила на масата.

— Времето за спорове свърши — рече тя. — Този мъж е прав — ще тръгваме или ще оставаме, това е.

— Не можем просто ей така да си излезем оттук — намръщи се Нефертити. — Ако постъпим така, някой ще дойде да разследва.

— Да разследва ли? — жената от другата страна на масата звучеше леко истерично. — Ами че те вече разследват — той нали ни каза!

— Говоря ви за тук — обясни Нефертити. — Отвън, в реалния свят, Братството или които ще да са там са пречукали Атаско. Но тук вътре хората на Темилун не знаят, че те не са истински, и изобщо не им пука какво става в РЖ. Те си мислят, че ние имаме среща с техния крал или нещо такова. Ако се изнесем с гръм, ще излезе, че нещо като че ли не е наред и никога няма да стигнем до пристанището.

Орландо кимна бавно — високата оценка, която вече беше дал на жената, стана още по-висока.

— Скрийте трупа — обади се той. — И двата трупа.

Отне им повече от няколко минути, защото вътре в симулацията изоставените симове си тежаха като истински трупове — трупове в напреднал rigor mortis, както забеляза Орландо, докато помагаше да замъкнат неудобното за носене, сковано в седнало положение тяло на госпожа Атаско. Малкото сили, които му бяха останали, бързо се изчерпваха в борбата с телата, а той нямаше и представа колко далече ще им се наложи да пътуват. Предаде на Фредерикс задачата си на импровизиран трупосъбирач и се присъедини към тези, които бяха започнали да търсят скривалище. Маймунът откри малка стаичка, скрита зад параван, и останалите благодарно напъхаха симовете на семейство Атаско вътре.

Въпреки очевидното недоволство на Сладкия Уилям после всички се строиха зад Орландо и Нефертити.

— А сега се правете на много спокойни! — каза високата жена, щом стигнаха до вратите.

Стражите отстъпиха встрани и гостите се изнизаха през вратата. Орландо доволно забеляза, че Фредерикс, макар и да се чувстваше нещастен, запази каменно, непроницаемо изражение. Някои от останалите обаче не успяваха да прикрият чак толкова добре нервността си, а това, че острите погледи на стражите бяха толкова близо, изобщо не помагаше. Някой зад Орландо се опитваше да потисне риданията си. И стражите го бяха забелязали, ако съдим по това как започнаха да въртят глави и да търсят откъде идва шумът.

Орландо пристъпи към онзи, който предполагаше, че е капитанът — стражът с най-високия шлем и най-дългото и яркоцветно наметало от пера. Прехвърли наум набора си от реплики от игрите, за да намери някакви подходящо мелодраматични думи.

— Молбите ни бяха отхвърлени — рече той. — Великият и Свещеният в своята мъдрост ни каза, че времето още не е дошло — надяваше се, че гласът му звучи така, сякаш едновременно се чувства и разочарован, и поласкан от високата чест да му е била дадена аудиенция. — Благословен е той.

Капитанът вдигна вежди. Сладкия Уилям пристъпи напред; целият беше в рюшчета и фльонги. Капитанът пак вдигна вежди, а сърцето на Орландо сякаш потъна надолу.

— Да, благословен е той — обади се привидението в черно в доста убедителен опит за изразяване на смирение. — Всъщност нещастната ни делегация го разгневи и той любезно сдържа гнева си, за да можем да се върнем по нашите земи и да съобщим на господарите си волята на бога крал, че недоволството му от нашите господари е голямо. Заповяда да не ни закачат до залез слънце.

Орландо мислено записа червена точка срещу името на Сладкия Уилям. Този тип можеше да мисли бързо и гладко, когато поиска — трябваше да му се признае.

Капитанът не изглеждаше съвсем убеден. Прокара пръст по каменното острие на една брадвичка, която въпреки свидетелствата за далеч по-модерни технологии, от които гъмжеше навсякъде, изобщо не изглеждаше като ритуална част от униформата.

— Но слънцето вече залязва.

— А… — обади се Сладкия Уилям, стъписай за миг. — Залязва.

Орландо скочи.

— Много зле владеем вашия език. Без съмнение богът крал имаше предвид „изгрев слънце“. Във всеки случай той не искаше да го безпокоят — Орландо се наведе към стража в най-добрия конспираторски стил. — Ще кажа нещо за Мъдрия. Той беше много-много разстроен. Не бих желал аз да съм онзи, който би прекъснал мислите му и би го разстроил още повече.

Капитанът кимна леко, като продължаваше да се мръщи. Орландо отново застана в колоната — отзад, точно зад Сладкия Уилям.

— Не беше зле, симпатяго — театрално прошепна Уилям през рамо, щом вече не можеха да ги чуят. — Ние двамата можем да си спретнем екипче — на кея ще ги оставим ухилени. Ще пееш ли с мене?

— Върви, върви — прошушна му Орландо.