Градът на златната сянка

Щом стигнаха до ротондата точно пред входната врата, Орландо избърза напред. Високата жена очевидно се дразнеше от бавната крачка на приятелката си, но с всички сили се стараеше да си придава умишлено достоен вид.

— Знаеш ли накъде да вървим оттук нататък? — попита я шепнешком Орландо.

— Нямам никаква представа — тя му хвърли бегъл поглед. — Ти как се казваше? Извинявай, каза ми, но аз забравих.

— Орландо. А ти?

Тя се поколеба за миг, след това отговори:

— О, Боже мой! Какво ли значение има вече? Рени.

Орландо кимна.

— Аз те наричах наум Нефертити. Рени е по-лесно.

Тя го изгледа странно и след малко се вторачи в ръката си с дългите пръсти.

— Аха. Симът. Да, да — вдигна поглед към огромната порта. — И сега какво? Ще си обикаляме насам-натам и ще се опитваме да разберем къде са доковете? Но дори и да разберем, как ще стигнем дотам? Знам, че тук имат автобуси, аз се возих на автобус, ама някак си ми се вижда доста странна идеята да бягаш с автобус, за да си спасиш живота.

Орландо бутна портата, но не успя да я отвори. Фредерикс също натисна и тя се разтвори широко. От подножието на внушителното парадно стълбище се простираше булевард, целият осветен от фенери.

Орландо вече беше започнал да се задъхва.

— Бягството с автобус няма да е най-странното нещо, случило ни се досега — каза той.

— А вероятно няма да е и най-ужасното — отбеляза Фредерикс.

Феликс Жонгльора, напоследък по-известен като Озирис, Бога на живота и смъртта, се опитваше да реши къде се намира.

Това не беше объркването на оглупелия или на объркалия посоките, а по-скоро доста труден философски въпрос. Всъщност въпрос, с който често се бореше в моменти на леност.

Онова, което виждаше около себе си, беше биещото на очи великолепие на Западния дворец, чиито огромни прозорци изпълваше вечният сумрак. От двете страни на масата пред него се бяха подредили животински лица — неговите съдружници, енеадите. Но дори и, когато продължително, замислено си пое дъх, истинските му дробове от плът и кръв си вършеха работата в запечатаната хипербарокамера в най-високата кула на уединеното му имение в Луизиана заедно с останалата част от тялото му. (Дробовете бяха подпомагани в своите усилия от най-доброто медицинско оборудване, което можеше да се купи с пари, защото дробовете на бога бяха много, много стари, но това беше сърцевината на съвсем друг метафизичен въпрос.) Така че, както винаги, въпросът оставаше следният: къде беше той, Феликс Жонгльора — онзи, който наблюдаваше горещата бяла точка в центъра на пламъка на свещта?

Ако съдим по това, че физическото му тяло се намираше в реалния свят, той беше в най-южната част на Съединените щати. Но съзнанието му почти изцяло живееше във виртуалните светове и най-вече в любимия му виртуален свят, въображаемия Египет, заедно с пантеона от богове, над които той властваше. Така че къде всъщност беше той? На брега на езерото Борн в Луизиана в готически приказен замък, построен върху пресушени блата? В електронната мрежа в още по-приказния замък в мистичния Западен Египет? Или на някое друго място, което би могъл да назове и да посочи още по-трудно? Жонгльора потисна въздишката си. Днес такива размисли бяха признак на почти непростима слабост. Беше малко нервен, макар че това надали беше учудващо. Онова, което щеше да стане на това събрание, засягаше не само амбицията на живота му, но съвсем вероятно щеше да засегне и цялата история на човечеството, когато бъде завършен, проектът „Граал“ щеше да притежава почти невероятни рам-параметри. Така че беше много трудно да успее да запази самообладание: засега собственото му непоклатимо убеждение толкова дълго беше надделявало, че проектът като нищо щеше да се провали без него.

Зачуди се дали известна част от съпротивата срещу дългото му управление над Братството би могло да бъде повече от копнеж по нещо ново. Въпреки всичките си богатства и огромна лична власт енеадите бяха показали, че притежават многобройни други човешки слабости, и беше трудно търпението на човек да издържи, когато става дума за проект, проточил се толкова много години.

Може би напоследък не им беше правил достатъчно шоу.

Някакво раздвижване в долния край на масата го разсея. Едро гротескно тяло с лъскава глава на бръмбар се надигна, прокашля се и след това учтиво каза:

— Ако ни позволите, да започнем?

Жонгльора отново се превърна в Озирис. Господарят на живота и смъртта кимна.