Градът на златната сянка

Домакините им — семейство Атаско — бяха изчезнали от виртуалните си тела, а Селърс — окончателно. Жената отсреща пищеше непрекъснато и болезнено. Това късаше сърцето му и го ужасяваше. Някои от гостите със симове седяха — също като Орландо — онемели от почуда. Други си крещяха един на друг сякаш бяха обитатели на лудница.

— Фредерикс? — Орландо извърна главата си, която пулсираше, и затърси с поглед приятеля си. В невероятния хаос беше започнал да го залива нов пристъп на треска и той се опитваше да се пребори със съня. — Фредерикс? Къде си? — изпитваше отвращение от жалния си тон.

Приятелят му изникна иззад масата. Беше закрил ушите си с ръце.

— Орландо, цялата тази работа страшно смърди. Трябва да се махаме оттук!

Пронизителните писъци спряха, но развълнуваното дърдорене продължаваше. Орландо се изправи на крака.

— Как? Нали ми каза, че не можем да се изключим. Освен това не чу ли какво рече тоя тип Селърс?

Фредерикс разтърси глава.

— Чух, ама няма да го слушам. Хайде!

Щом дръпна Орландо за ръката, стаята изведнъж утихна. Орландо погледна през рамото на Фредерикс и забеляза, че Атаско пак се е раздвижил.

— Надявам се, че никой от вас не мисли да си ходи — някой използваше сима, но гласът не беше на Атаско. — Най-лошото за вас е да се опитате да си тръгнете.

— О, не! О, Господи! — изстена Фредерикс. — Това е… Ние сме…

Нещо стана в горния край на масата — нещо бързо и насилствено, което Орландо не можа да схване съвсем, но жената на Атаско изчезна от полезрението му.

— Страхувам се, че семейство Атаско си тръгна твърде рано — продължи новият глас. Звучеше страшно доволен от стореното от него зло — като някой лош герой от анимационен филм. — Но вие не се безпокойте. Ще измислим начин да ви забавляваме.

Дълго време никой не помръдна. Гостите си зашепнаха уплашено, а Атаско или онова, което преди беше Атаско, взе да оглежда всички подред.

— А сега защо не ми кажете имената си? И ако не се дърпате, може да се държа добре с вас.

Екзотичната жена, която Орландо беше забелязал по-рано, високата дама с орловия нос, която той мислено наричаше Нефертити, кресна:

— Я върви по дяволите!

Орландо се възхити от духа й в тази напрегната обстановка. Само с малко усилие можеше да си въобрази, че всичко това е някаква особено сложна и изобретателна игра. Ако беше така, то Нефертити явно беше принцесата воин. Имаше си дори и другарче — ако говорещата маймуна беше с нея.

„Ами аз? Има ли такава категория — умиращ герой?“ Фредерикс се беше вкопчил в ръката на Орландовия сим толкова здраво, че той наистина чувстваше болка — въпреки гаденето и машините. Опита се отново да се отърси от хватката на приятеля си. Време беше да се изправи на крака. Време беше да умре прав в последната битка. Таргор би искал да си отиде така, макар и да беше само въображаем герой.

Орландо стана. Трепереше. Очите на фалшивия Атаско се стрелнаха към него, после изведнъж главата с пернатата корона се издаде леко напред, сякаш някой я беше фраснал с невидима бухалка. Тялото на бога крал се надигна отново. След това бързо се прекатури на пода. Ужасеното бърборене на гостите отново започна. Орландо направи няколко замаяни, залитащи крачки, после изправи гръб и тръгна към Нефертити и нейния приятел маймунката. Трябваше да мине покрай клоуна в черно, който се беше представил като Сладкия Уилям — той се караше с лъскавия сим-робот. Сладкия Уилям стрелна Орландо с предупредителен поглед, когато раменете им се сблъскаха.

„Този идиот направо би се влюбил в Двореца на сенките — помисли си Орландо. — Ей, те сигурно щяха да си го обявят за папа.“

Щом стигна до Нефертити, Фредерикс го настигна — явно не му се искаше да остава сам сред цялата тази лудница. Тъмнокожата жена беше приклекнала до жената, която пищеше, държеше ръката й и се опитваше да я успокои.

— Имате ли представа какво става тук? — попита Орландо.

Нефертити поклати глава.

— Но нещо очевидно се е объркало. Мисля, че трябва да намерим начин да се измъкнем — не беше много сигурен, но акцентът й му се стори африкански или карибски.

— Най-после някой да каже нещо умно! — тросна се Фредерикс. — Аз откога…

Изведнъж го прекъсна изненадан вик. Всички се обърнаха към вратата, откъдето се беше появил белият призрак на сима на Селърс. Той вдигна безформените си ръце във въздуха и хората, които стояха най-близо до него, се дръпнаха уплашено.

— Моля ви! Чуйте ме! — Орландо си отдъхна: гласът много приличаше на гласа на Селърс. — Моля ви, нямаме много време!

Синовете се скупчиха напред — все се провикваха с въпроси. Нефертити тресна с юмрук по масата и призова за тишина. Още двама — трима се присъединиха към нея, включително и Сладкия Уилям — с изненада установи Орландо. След малко залата утихна.

— Не зная, но като че ли ни откриха — Селърс полагаше страхотни усилия да говори спокойно, но това почти не му се удаваше. — Островът, домът на семейство Атаско в реалния свят, е атакуван. И двамата ни домакини са мъртви.