Градът на златната сянка

— Говори Сантуарио, ХА 1339. Виждаме ви на радара. Прекалено близо сте. Моля обърнете на изток и се изтеглете от нашата закрита зона.

Дред кимна. Учтиво, ала бързо и твърдо. Новата охранителна фирма на острова си струваше парите.

— Задният ни ротор спря. Сантуарио, чувате ли ме? Задният ни ротор спря. Молим за разрешение за кацане.

Паузата беше съвсем кратка.

— Невъзможно. Това е закрита зона, одобрена от Закона за авиацията на ООН. Предлагам ви да се опитате да стигнете до Картахена и да се приземите или на гражданското летище, или на летището за хеликоптери. На около пет километра е.

Гневният вик на капитана беше крайно убедителен. Дред не се сдържа и се разсмя.

— Копелета недни! Падам! Не мога да стигна до Картахена! Имам четирима пътници и двама души екипаж и едва удържам машината във въздуха.

Исла дел Сантуарио продължаваше да не оправдава името си.

— Извинявам се, ХА 1339, но това е в противоречие с пряката ми заповед, повтарям, с пряката ми заповед. Отново ви предлагам да се опитате да стигнете до Картахена. Ако се опитате да се приземите тук, ще бъдем принудени да го третираме като опит за нападение. Разбрахте ли ме?

Когато гласът на пилота се чу отново, беше равен и яден. Силният шум, който заглуши някои от думите му звучеше съвсем определено като разпадащ се турбокоптер.

— Не мога да се боря повече… проклет ротор… не мога повече. Падаме. Ще се опитам да не се… размажем върху драгоценния ви остров. Надявам се да… гниете в ада.

Разнесе се още един глас, който напрегнато говореше на испански. Дред провери мигащите светлинки и се увери, че това е един от допълнителните канали на охраната на острова.

— Визуален контакт, сър. Задният ротор е повреден — точно както каза той. Вече са много близо до водата и се движат без посока. Може да се разбият в скалите… ох, Божичко, точно нататък отиват!

От много голямо разстояние през тъмната вода нещо издрънча приглушено — като чук, който удря стиснат в ръка гонг. Дред се усмихна.

— Паднаха в нашия периметър, сър. Хеликоптерът не се запали, така че може и да има оцелели, но унищожителните субове ще ги ударят само след минути.

— Мамка му! Сигурен ли си, че са в нашата зона, Охеда?

На командира на островната охрана очевидно никак не му харесваше ситуацията, в която беше попаднал.

— Виждам хеликоптера, сър. Все още виси на скалите, но с тези вълни няма дълго да остане там.

Офицерът извади първите снимки от фрагмите на камерите и щом думите на наблюдателя се потвърдиха, отново изруга. Дред си помисли, че знае какво преминава сега през главата на този човек: островът се охраняваше от двайсет години, макар и неговите работодатели да бяха сключили договора съвсем скоро. Двайсет години, и никога не се беше случвало нищо по-опасно от неколцина местни рибари, заплашващи да навлязат в закритата зона. Той току-що беше отказал на летателен апарат в беда да се приземи, колкото и законно да беше това. Можеше ли да разтегне тази законност чак дотам, че да остави оцелелите след падането да бъдат убити от огъня на подводната охрана? И вероятно още по-определено — можеше ли да го направи пред подчинените си и да се надява, че ще запази уважението им при истинска опасност?

— Кучи син! — беше се съпротивлявал почти до момента, когато вече щеше да е твърде късно. — Заглушете субовете — отклонете цялата подводна флотилия от ловци убийци. Япе, веднага щом е възможно, изпратете там лодка да търси оцелелите. Ще се обадя на шефа и ще му кажа какво става.

„Включване, линия и потапяне.“ Дред скочи.

— Следа две, старт!

Той махна на своята част от нападателния отряд, дузина мъже в неопренови костюми на командоси. Докато махне, те вече бяха вкарали лодката във водата. Затича се след тях. Собствената му работа едва сега започваше.

Лодката се плъзгаше безшумно през залива и внимателно се промъкваше през заспалите мини. Уредите им „търси и унищожи“ бяха изключени, но това не означаваше, че някоя не може да експлодира при случаен допир. Дред беше седнал отзад доволен, че поне сега може да прехвърли задълженията си на някого другиго. Имаше да върши много по-важни неща от това, да кара лодка.

Къде е? Затвори очи и изключи музиката. Захранването на пробива в охранителната система на острова все още беше отворено: чуваше как командирът говори на спасителната лодка, която точно сега тръгваше от другия край на острова. Още никой не беше забелязал блокажа, но това и без друго съвсем скоро щеше да се превърне в чисто академичен въпрос: охраната щеше да стигне до падналия хеликоптер само след минути. Освен ако не беше много лошо повреден, бързо щяха да забележат, че е бил подготвен за дистанционна операция. И щяха да разберат, че са ги прецакали.

Къде? Отново се вглъби в мислите си, търсейки възловата точка, която все му убягваше — онзи пулс, онзи електронен сърдечен ритъм, който щеше да му покаже къде да сграбчи.