Грей

— Нов случай на дребна шарка — въздиша тежко тя.

— Много неприятно.

— Да. Четвърто дете тази седмица. Ако хората можеха да проумеят колко важно е децата да се ваксинират… — Грейс клати глава. — Щастлива съм, че нашите деца никога не са минавали през това. Никога не са имали нищо по-сериозно от варицела. И слава богу! Горкият Елиът! — Всички поглеждаме Елиът, той спира да се тъпче, устата му е пълна като на прасе. Чувства се неловко, когато е център на вниманието.

Кавана поглежда въпросително Грейс.

— Крисчън и Мия извадиха късмет. Леко им се размина. Двамата едва ли имаха повече от половин пъпка на човек.

„Престани, мамо!“

— Гледа ли бейзбола, татко? — Елиът очевидно няма търпение да смени темата, също и аз.

— Не мога да повярвам, че биха Янките — отбелязва Карик.

— Ти гледа ли мача, надувко? — пита ме Елиът.

— Не, но прочетох спортната рубрика.

— „Маринърс“ са напред с материала. Спечелиха девет от последните единайсет, та веднага се хванах за надеждата — обяснява развълнувано татко.

— Със сигурност имат по-добър сезон от миналата година — добавям аз.

— Гутиерес в средата беше върхът. Какво улавяне! Леле!

Елиът вдига ръце. Кавана го е зяпнала като оглупяла от любов.

— Успяхте ли да се подредите в новия апартамент? — пита Грейс вежливо.

— Само една нощ сме били там и имаме още за подреждане, но ми харесва, че е на толкова централно място, съвсем близо е до Пайк Плейс и близо до водата.

— А, значи си близо до Крисчън — отбелязва Грейс.

Помощницата на мама започва да вдига масата. Не мога да ѝ запомня името. Швейцарка е или австрийка, или нещо подобно, но не спира да ме оглежда и да точи лиги по мен.

— Била ли си в Париж, Ана? — пита Мия.

— Не, но много ми се иска да ида.

— Меденият ни месец беше в Париж — обяснява мама. Двамата с татко се споглеждат през масата, а на мен ми се иска да не бях видял този поглед. Очевидно са си прекарали добре.

— Много красив град, макар че не харесвам парижаните. Крисчън, трябва да заведеш Ана в Париж! — възкликва Мия.

— Мисля, че Анастейжа би предпочела Лондон — отвръщам на нелепото предложение на сестра ми. Поставям ръка върху коляното на Ана и плъзвам пръсти нагоре, съвсем бавно, а роклята ѝ се вдига. Искам да я докосна, да я погаля там, където би трябвало да бъдат гащите. Членът ми се надига в очакване и аз потискам един стон и се намествам на стола.

Тя се отдръпва от мен, сякаш се кани да кръстоса крака, затова стискам бедрото ѝ.

Да не си посмяла!

Ана отпива вино, без да откъсва очи от помощницата на мама, която ни сервира предястията.

— И какво им е на парижаните? Не ти допадна манталитетът им ли? — шегува се Елиът с Мия.

— Изобщо. А и мосю Флобер, това чудовище, за което работех, беше ужасен тиранин.

Ана се задавя с виното.

— Анастейжа, добре ли си? — питам и пускам бедрото ѝ.

Тя кима, бузите ѝ са поруменели и аз леко я потупвам по гърба и нежно галя врата ѝ. Ужасен тиранин ли? Такъв ли съм? Тази мисъл ме развеселява. Мия ме поглежда одобрително, задето показвам обичта си пред всички.

Мама е сготвила коронното си ястие, говеждо Уелингтън, рецепта, която е научила в Лондон. Мога да кажа, че се нарежда на едно от първите места заедно с пърженото ѝ пиле, мариновано в мляко. След задавянето Ана се заема с ястието и аз се радвам, че яде. Сигурно е доста гладна след енергичния ни следобед. Отпивам глътка вино, докато обмислям други начини да възвърна апетита ѝ.

Мия и Кавана сравняват качествата на Сейнт Барт и Барбадос, където ще отседне семейство Кавана.

— Помниш ли Елиът и медузата? — Очите на Мия блестят весело и тя поглежда от Елиът към мен.

Избухвам в смях.

— Пищеше като момиче. Точно така си беше.

— Все едно че беше сифонофора! Ненавиждам медузи. Те съсипват всичко — възмущава се Елиът.

Мия и Кейт избухват в смях и кимат.

Ана яде с апетит и слуша разговорите на масата. Всички са се успокоили и семейството ми се държи по-нормално. Защото тогава съм напрегнат? Това се случва всеки ден, из цялата страна, семействата се събират, за да се насладят на хубава храна и на компанията си. Дали не съм напрегнат, защото Ана е тук? Да не би да се притеснявам, че няма да я харесат или че тя няма да ги одобри? Дали пък не е, защото се кани да отпраши за Джорджия, при това още утре, а аз не знаех нищо по въпроса?

Объркан съм.

Мия, както обикновено, е в светлината на прожекторите.

— О, мамо, les patisseries sont tout simpiement fabuleuses. La tarte aux pommes de M. Floubert est incroyable6 — обяснява тя.

— Mia, cherie, tu paries francais — прекъсвам я. — Nous parlons anglais ici. Eh bien, a l’exception bien sur d’Elliot. II parle idiote couramment7. — Мия отмята глава и избухва в смях. Невъзможно е да не последваш примера ѝ.

В края на вечерята напрежението ме притиска. Искам да остана сам с момичето си. Издържал съм предостатъчно тъпите брътвежи, нищо че съм със семейството си, и вече съм на ръба. Поглеждам към Ана, след това протягам ръка и я щипвам по брадичката.

— Не си хапи устната. Искам да направя… знаеш какво.