Грей

Кавана и Елиът са в коридора и се канят да си тръгват. Ана прегръща Кейт, а след това я дръпва настрани, за да си кажат нещо тайно. Какво ли е? Елиът стиска ръката на Кавана и родителите ми им махат, докато се качват в пикапа на Елиът.

— И ние трябва да тръгваме. Утре имаш интервюта. — Трябва да я закарам до новия ѝ апартамент, а вече е почти единайсет.

— Вече се бяхме отказали да чакаме да си намери момиче — чурулика щастливо Мия, докато прегръща силно Ана.

О, за бога!

— Нека не я плашим и разглезваме с толкова много внимание.

— Крисчън, стига неуместни шеги — кара ми се нежно Грейс както обикновено.

— Довиждане, мамо. — Млясвам я бързо по бузата. Благодаря ти, че покани Ана. Беше невероятно.

Ана се сбогува с татко и тръгваме към аудито, където ни чака Тейлър, отворил задната врата за нея.

— Очевидно и семейството ми те харесва — отбелязвам, след като се качвам отзад при Ана. Очите ѝ отразяват светлината от верандата на нашите, но аз забелязвам, че е замислена. Тейлър подкарва към магистралата и сенките скриват лицето ѝ.

Когато минаваме под улична лампа, забелязвам, че тя ме наблюдава. Неспокойна е. Нещо не е наред.

— Кажи ми — подканям я.

Отначало мълчи, а когато заговаря, в гласа ѝ долавям празнота.

— Мисля, че беше принуден да ме поканиш на тази вечеря. Ако Елиът не беше поканил Кейт, ти никога нямаше да ме представиш.

По дяволите! Тя не разбира. Случва ми се за пръв път. Бях нервен. Тя би трябвало вече да е разбрала, че ако не съм искал да я заведа, нямаше да е тук. Докато минаваме от сянка към светлина под уличните лампи, тя ми се струва далечна и разстроена.

„Така не става, Грей“.

— Анастейжа, щастлив съм, че се запозна със семейството ми. Откъде в теб такава неувереност в качествата ти? Просто не спираш да ме учудваш. Ти си толкова силна, самостоятелна млада жена, а имаш толкова негативно отношение към себе си. Ако не исках да те запозная с нашите, нямаше да го направя. Така ли си се чувствала през цялото време? — Клатя глава, посягам към ръката ѝ и я стискам окуражително.

Тя поглежда нервно Тейлър.

— Не се тревожи за Тейлър. Гледай мен, говори с мен.

— Да, това мислех. И още нещо. Споменах Джорджия само защото Кейт заговори за Барбадос. Все още не съм решила.

— Искаш да отидеш да видиш майка си?

— Да.

Безпокойството ми отново надига глава. Да не би да иска да се махне от мен? Ако замине за Джорджия, майка ѝ може да я убеди да си намери друг, по-… по-подходящ, който също като майка ѝ вярва в романтиката.

Хрумва ми идея. Тя вече се е запознала с нашите; аз съм се запознал с Рей; може би трябва да се запозная с майка ѝ, неизлечимата романтичка. Да я омая.

— Мога ли да дойда с теб? — питам накрая, убеден, че ще ми откаже.

— Ами… не мисля, че идеята е добра.

— Защо не?

— Надявах се да си почина от цялото това напрежение и да обмисля нещата.

Мама му стара, тя иска да ме напусне!

— Напрягам ли те? Така ли ти действам?

Тя избухва в смях.

— Да, много меко казано.

По дяволите, обожавам да я разсмивам дори когато е за моя сметка и съм облекчен, че е запазила чувството си за хумор. Може би не иска да ме остави.

— Смеете ли ми се, госпожице Стийл? — шегувам се аз.

— Смея ли, господин Грей?

— Мисля, че да и че често ми се смееш.

— Ти си доста забавен.

— Забавен?

— О, да!

Тя ми се смее. Това е нещо ново.

— Забавен в смисъл на чудат или забавен в смисъл на някой, който те кара да се смееш?

— О, много от едното и малко от другото.

— Кое от двете е повече?

— Ще те оставя сам да прецениш.

Въздишам.

— Не съм убеден, че съм способен на каквато и да е преценка, когато съм до теб, Анастейжа — казвам сухо. — За какво искаш да помислиш в Джорджия?

— За нас.

Мама му стара!

— Ти ми каза, че ще опиташ.

— Знам.

— И сега вече не си сигурна.

— Вероятно.

По-зле е, отколкото се страхувах.

— Защо?

Тя ме наблюдава и мълчи.

— Защо, Анастейжа? — настоявам аз. Тя свива рамене, устата ѝ е извита надолу и аз се надявам тя да се усети по-сигурна, докато ръката ѝ е в моята.

— Говори с мен, Анастейжа. Не искам да те загубя. През последните дни…

„Тези последни дни са най-хубавите в живота ми“.

— Аз все още искам повече — прошепва тя.

Пак ли това? Какво иска да ѝ кажа?

— Знам. И ще опитам. — Стискам брадичката ѝ. — Ще опитам заради теб, Анастейжа.

„Току-що те заведох да се запознаеш с родителите ми, за бога!“

Неочаквано тя разкопчава предпазния колан и преди да се усетя, се настанява в скута ми.

Какво, по дяволите…

Седя неподвижен, докато ръцете ѝ обхващат главата ми, а устните ѝ намират моите и тя си изпросва целувка преди тъмнината да се е надигнала. Ръцете ми се плъзват по гърба ѝ, докато придържам главата ѝ и отвръщам на страстта ѝ, докато проучвам безкрайно сладката уста и се опитвам да намеря отговори… Неочакваната ѝ проява на обич е обезоръжаваща. Нещо ново. И много объркващо. Мислех, че иска да ме напусне, а сега е в скута ми и ме възбужда отново.

Никога досега… никога… „Не си отивай, Ана“.