Грей

За момент искам да я изпратя вкъщи или пък на горния етаж, далече от мен. Само да не е тук.

„Не ме докосвай“.

Тя ме наблюдава уморено и аз си мисля, че утре заминава и няма да я виждам известно време. Въздишам. Нямам енергия за подобно нещо.

— Виж, и двамата сме изморени. Хайде да си лягаме.

— Значи докосването е категорично забранено?

— Да. И мисля, че това не е новина за теб. — Едва успявам да залича раздразнението от гласа си.

— Моля те, кажи ми защо.

Не ми се говори по този въпрос. Не желая. Никога.

— Анастейжа, спри да говориш за това — казвам раздразнено.

Тя посърва.

— За мен е много важно — отвръща тя умолително.

— Стига! — сопвам се. Вадя от скрина тениска и ѝ я подхвърлям. — Сложи я и марш в леглото. — Защо изобщо ѝ позволявам да спи при мен? Въпросът е риторичен: дълбоко в себе си зная отговора. Защото спя по-добре, когато съм с нея.

Тя е моят капан за сънища.

Тя прогонва кошмарите.

Тя се обръща с гръб към мен и си сваля сутиена, след това облича тениската.

Какво ѝ казах в стаята с играчките днес следобед? Че не бива да крие тялото си от мен.

— Искам да ползвам банята — заявява тя.

— Разрешение ли искаш?

— Ами… не.

— Анастейжа, знаеш много добре къде е банята. Днес, на този етап от нашата странна… уговорка, не мисля, че е нужно да искаш разрешение да я ползваш. — Разкопчавам си ризата и тя профучава покрай мен, излиза от стаята, а аз се опитвам да потисна избухването си.

Какво ѝ става?

Една вечер у нашите и тя вече очаква серенади и залези и скапани разходки в дъжда. Аз не ставам за подобни неща. Вече съм ѝ го казал. Не ме бива в романтиката. Въздишам тежко, докато се събувам.

Тя обаче иска повече. Иска романтика.

В дрешника хвърлям панталоните в коша с прането и вадя долнището на пижамата, след това се връщам в стаята.

„Нищо няма да излезе от тази работа, Грей“.

Аз обаче искам да се получи.

„Трябва да я оставиш да си отиде“.

Не. Мога да оправя нещата. Все някак ще ги оправя.

Радиочасовникът показва 11:46. Време е за сън. Проверявам си телефона за спешни имейли. Няма нищо. Чукам силно по вратата на банята.

— Влизай — отвръща задавено Ана. Мие си зъбите и буквално се е разпенила около устата. Мие се с моята четка. Изплюва пяната в мивката, а аз съм до нея и двамата се наблюдаваме в огледалото. Очите ѝ блестят палаво. Тя изплаква четката и без да каже и дума, ми я подава. Слагам я в устата си и тя изглежда безкрайно доволна от себе си.

И ето, че изведнъж цялото напрежение от предишния разговор се изпарява.

— Разбира се, че може да ползваш моята четка за зъби — подхвърлям подигравателно.

— Благодаря, сър. — Тя се усмихва сладко и аз решавам, че може да направи реверанс, но тя ме оставя да си мия зъбите.

Когато се връщам в стаята, тя се е изтегнала под завивката. Би трябвало да е под мен.

— Знаеш ли, не си представях тази вечер така. — Гласът ми прозвучава нацупено.

— Представи си, ако аз ти кажа, че не бива да ме докосваш — моли тя, решена, както винаги, да стигне до самия край.

Няма да престане с този въпрос. Сядам на леглото.

— Анастейжа, казвал съм ти вече. Бях принуден да вляза в този живот при доста неприятни обстоятелства. Петдесетте нюанса, светлосенки или както искаш го разбирай. Нямаш нужда от тези гнусотии в главата си. Защо ти е да знаеш?

Никой няма нужда от подобно нещо.

— Защото искам да те опозная по-добре.

— Познаваш ме достатъчно добре.

— Как можеш да кажеш такова нещо? — Тя сяда и коленичи срещу мен, неспокойна, нетърпелива.

„Ана. Ана. Ана. Престани. Мама му стара, просто спри“.

— Ти ми връткаш тука очи, а последния път, когато аз направих това, бях сложена на коленете ти и напляскана!

— О, повярвай ми, в момента бих го направил пак, и то с още по-голямо удоволствие. — При това на мига.

Лицето ѝ грейва.

— Ако ми кажеш, можеш да го направиш.

— Я пак?

— Чу ме.

— Пазариш ли се с мен? — Гласът ми кънти от удивление.

Тя кима.

— Пазаря се.

Мръщя се.

— Не става така, Анастейжа.

— Добре, кажи ми и ще ти врътна очи.

Смея се. Сега вече се държи глупаво, а пък е толкова готина в тениската. Лицето ѝ грее от копнеж.

— Винаги така нетърпелива и любознателна. — Не мога да ѝ се начудя. В този момент ми хрумва една мисъл. Мога да я напляскам. Искам да го направя още откакто отидохме у нашите на вечеря, но сега мога да го направя за забавление.

Ставам от леглото.

— Да не си мръднала! — предупреждавам я и излизам от стаята. От кабинета вземам ключа за стаята с играчките и се качвам на горния етаж. Вадя от сандъка играчките, които ми трябват, и се замислям дали няма да ми потрябва лубрикант, но като се замислям за всичко, което е преживяла напоследък, ми се струва, че няма да ѝ е необходим.

Когато се връщам, тя седи на леглото, а лицето ѝ грее от любопитство.

— Кога е първото ти интервю утре? — питам нежно.

— В два.

Чудесно. Няма да е рано сутринта.

— Това е добре. Стани от леглото и застани до него. — Соча пред себе си. Ана се смъква без колебание, нетърпелива както винаги. Чака.

— Вярваш ли ми?

Тя кима и аз протягам ръка и ѝ показвам двете сребърни топчета, свързани с дебел шнур.