Грей

— Благодаря. Ще съм в кабинета. — Докато ме наблюдава, усмивката ѝ става от приятна изпълнена с разбиране… по един женски, таен начин. След това излиза забързано от кухнята и аз решавам, че се е отправила към пералното помещение.

Какъв ѝ е проблемът?

Добре, това е първият понеделник — пръв път — от четири години, откакто работи за мен, и жена спи в леглото ми. Не е кой знае какво. Закуска за двама, госпожо Джоунс. Нали ще се справите?

Клатя глава и влизам в кабинета, за да започна работа. Ще се къпя по-късно… може би с Ана.

Проверявам имейлите и изпращам един на Андреа и Рос, за да им кажа, че ще отида следобеда, сутринта ще отсъствам. След това поглеждам последното, което ми е изпратил Барни.

Гейл чука на вратата и ми донася втора чаша кафе, съобщава ми, че вече е осем и петнайсет.

Толкова ли е късно?

— Тази сутрин няма да ходя в офиса.

— Тейлър питаше.

— Ще отида следобед.

— Ще му кажа. Закачила съм дрехите на госпожица Стийл в дрешника ви.

— Благодаря. Много бързо са станали. Тя още ли спи?

— Мисля, че да.

Отново виждам същата усмивка. Извивам вежди към нея и усмивката ѝ става по-широка, а тя се обръща, за да излезе от кабинета ми. Оставям работата настрани и с чашата кафе се отправям към душа. Трябва и да се обръсна.

Когато приключвам с обличането, Ана все още спи дълбоко.

„Изтощил си я, Грей“. Беше приятно, много повече от просто приятно. Тя изглежда спокойна, сякаш няма никакви грижи на този свят.

Добре.

Вземам от скрина часовника, отварям импулсивно най-горното чекмедже и пъхвам в джоба си последния презерватив.

Човек никога не знае.

Отивам бавно в хола и оттам се отправям към кабинета.

— Искате ли закуска, господине?

— Ще закусвам с Ана. Благодаря.

Обаждам се на Андреа. След като си казваме няколко думи, тя ме свързва с Рос.

— Кога да те очакваме? — пита Рос саркастично.

— Добре утро, Рос. Как си? — отвръщам мило.

— Вкисната.

— Заради мен ли?

— Да, заради теб и заради това, че не работиш.

— Ще дойда по-късно. Обаждам ти се, за да ти кажа, че реших да ликвидираме компанията на Удс. — Вече ѝ го бях казал, но двамата с Марко се бавят. Искам тази работа да приключи, при това веднага. Напомням ѝ, че съм решил това да стане, ако печалбата не се вдигне. А тя не е помръднала.

— Той има нужда от още време.

— Не ме интересува, Рос. Няма да влачим този товар.

— Сигурен ли си?

— Не искам повече нескопосани извинения. — И без това съм чул предостатъчно. Вече съм решил.

— Крисчън…

— Кажи на Марко да ми се обади. Крайно време е да се задействаме.

— Добре, добре. Щом така си решил. Нещо друго?

— Да. Кажи на Барни, че прототипът изглежда добре, въпреки че не съм сигурен за интерфейса.

— Мислех, че интерфейсът работи добре, след като го разбрах. Не че съм експерт.

— Липсва му нещо.

— Говори с Барни.

— Искам да се видя с него днес следобед, за да обсъдим всичко.

— Лично ли?

Сарказмът ѝ започва да ме дразни. Решавам, че не си струва да обръщам внимание на тона ѝ, и ѝ казвам, че искам целия екип на брейнсторминг.

— Той ще е доволен. Значи ще се видим следобед — подхвърля тя обнадеждено.

— Да — уверявам я. — Прехвърли ме отново на Андреа.

Докато чакам Андреа да вдигне, поглеждам към безоблачното небе. То е със същия цвят като очите на Ана.

„Жизнено, Грей“.

— Андреа…

Някакво движение ме разсейва. Вдигам поглед и с радост виждам, че Ана е застанала на прага, облечена в моята тениска. Краката ѝ, дълги, изящни, са само за моите очи. Има страхотни крака.

— Господин Грей — обажда се Андреа.

Погледите ни с Ана се срещат. Нейните очи наистина са с цвета на лятно небе и също толкова топли. Господи, мога да потъна в тази топлина и да остана там цял ден, всеки ден.

„Стига с твоите глупости, Грей“.

— Разчисти програмата ми за тази сутрин, но Бил да ми се обади. Ще съм там в два. Трябва да говоря с Марко днес следобед, за което ми е нужен поне половин час…

По устните на Ана плъзва усмивка и аз се усещам, че ѝ отвръщам.

— Добре, господине — казва Андреа.

— С Барни и хората му ще говоря след като се видя с Марко или може би утре. И ми намери някъде време да се виждам с Клод всеки ден тази седмица.

— Сам иска да говори с вас тази сутрин.

— Кажи му да чака.

— Става въпрос за Дарфур.

— О, така ли?

— Очевидно конвой с помощи е страхотна възможност за реклама.

О, Господи! Той все такива ги измисля.

— Не, не искам никаква реклама за Дарфур — казвам раздразнено.

— Той каза, че един журналист от „Форбс“ искал да говори с вас по този въпрос.

„Форбс“ пък откъде са разбрали?

— Кажи на Сам да се заеме с това — сопвам се. Нали затова му се плаща.

— Искате ли да говорите лично с него? — пита тя.

— Не.

— Добре. Освен това трябва да отговоря веднага за събитието в събота.

— Какво събитие?

— Галата на търговската палата.

— Не е ли следващата събота? — питам и в същия момент ми хрумва нещо.

— Да, господине.

— Изчакай… — Обръщам се към Ана, която размахва левия си крак, но не откъсва небесносините си очи от мен. — Кога се връщаш от Джорджия?

— В петък — отвръща тя.