Грей

— По-добре да ида да се изкъпя — решава тя. Изправя се и тръгва към вратата.

— Имам още няколко телефонни разговора. Ще съм с теб веднага след като се изкъпеш и ще закусим заедно. — Поглеждам след нея и се питам какво да кажа, за да оправя нещата. — Мисля, че госпожа Джоунс е изпрала и изгладила дрехите ти от вчера. Трябва да са в дрешника.

Тя ме поглежда изненадано. Същевременно е впечатлена.

— Благодаря.

— Винаги на ваше разположение, госпожице Стийл.

Тя мръщи чело и ме поглежда с учудване.

— Какво има? — питам аз.

— Кажи ми какво не е наред.

— Не те разбирам.

— Ами… държиш се някак доста по-странно от обичайното.

— Намираш ме за странен? — „Ана, миличка, „странен“ е второто ми име“.

— Понякога.

Кажи ѝ! Кажи ѝ, че никоя не ти се е нахвърляла от… много време.

— Както винаги ме изненадахте, госпожице Стийл.

— Как ви изненадах?

— Да го кажем така. Беше доста неочакван подарък за мен.

— Стараем се да удовлетворим господин Грей — шегува се тя, без да откъсва поглед от мен.

— И напълно ме удовлетворявате — признавам. „Същевременно ме обезоръжаваш“. — Мислех, че отиваш в банята.

Ъгълчетата на устата ѝ се отпускат надолу.

Мамка му!

— Да… Е, ще се видим след малко. — Тя се обръща и със ситни крачици излиза от кабинета ми, оставя ме напълно объркан. Тръсвам глава, за да прочистя мислите си, след това започвам да събирам пръснатите по пода неща и да ги подреждам върху бюрото.

Как, по дяволите, е възможно да влезе просто така и да ме прелъсти? Не трябва ли аз да контролирам тази връзка? Точно това си мислех снощи: за неудържимия ѝ ентусиазъм и обич. Как, по дяволите, да се справя с това? Просто нямам представа. Спирам и вдигам телефона.

Но пък е хубаво.

И още как.

Много повече от хубаво е.

Смея се на тази мисъл и си спомням „приятния“ ѝ имейл. По дяволите, пропуснал съм обаждането на Бил. Сигурно е звънял, докато се заплесвах по госпожица Стийл. Сядам на бюрото, отново овладявам собствената си вселена — докато тя е под душа — и му звъня. Бил трябва да ми каже за Детройт… трябва на всяка цена да вляза отново в собствената си игра.

Бил не отговаря, затова звъня на Андреа.

— Да, господин Грей?

— Самолетът свободен ли е за днес и утре?

— Заплануван е полет чак за четвъртък, господине.

— Супер. Би ли се свързала с Бил вместо мен?

— Разбира се.

Разговорът ми с Бил се проточва. Рут е свършила чудесна работа и е проверила всички подходящи места в Детройт. Две стават за завод, а Бил е убеден, че в Детройт ще намерим работната сила, която ни е необходима.

Сърцето ми се свива.

Защо трябва да е в Детройт?

Имам смътни спомени за Детройт: пияници, скитници и наркомани, които крещят след нас по улицата; и една млада съсипана жена, курвата наркоманка, която наричах мамо, загледана в пространството, докато аз седя в бедняшката мръсна стая със спарен въздух и прах навсякъде.

И той.

Потръпвам. „Не мисли за него… и за нея“.

Не мога да се сдържа. Ана не е казала и дума за снощното ми признание. Досега не бях споменавал за курвата наркоманка пред друга. Може би затова Ана ме нападна тази сутрин: мисли си, че имам нужда от нежни и любящи грижи.

Майната му.

„Миличка, ще приема тялото ти, ако ми го предложиш“. Справям се чудесно. Щом тази мисъл ме спохожда, се питам дали наистина се справям „чудесно“. Не обръщам внимание на обзелото ме безпокойство — този въпрос ще го обсъдя с Флин, когато се върне.

Сега обаче съм гладен. Дано е изнесла сладкото си дупе от банята, защото имам нужда да закуся.

Ана е застанала до плота в кухнята и разговаря с госпожа Джоунс, която е сложила масата за закуска.

— Искате ли да хапнете нещо? — пита госпожа Джоунс.

— Не, благодаря — отвръща Ана.

Тая няма да я бъде.

— Разбира се, че ще ядеш — изръмжавам и към двете. — Тя обича палачинки, яйца и бекон, госпожо Джоунс.

— Да, господин Грей. А за вас, сър? — отвръща госпожа Джоунс, без да ѝ трепне окото.

— Омлет и някакъв плод. Седни. — Соча на Ана един от високите столове. Тя изпълнява послушно, докато госпожа Джоунс ни приготвя закуската.

— Купила ли си билета? — питам.

— Не. Ще го купя по интернет, като се прибера.

— Имаш ли достатъчно пари?

— Да — отвръща тя така, сякаш съм петгодишно дете, и отмята коса през рамо, стиска устни и ми се струва, че се дразни.

Извивам предупредително вежда. Мога да те напляскам пак, сладурче.

— Да, имам, благодаря — поправя се тя бързичко, с по-уважителен тон.

Така вече е по-добре.

— Имам частен самолет. Няма да лети следващите три дни. На твое разположение е. — Очаквам да каже не, но поне ще знам, че съм ѝ предложил.

Тя разтваря устни, смаяна е и изражението ѝ се променя. Забелязвам, че е силно впечатлена, но също така и подразнена.

— Мисля, че вече използвахме не по предназначение летателната база на компанията ти. Нека не го правим пак — подхвърля небрежно.

— Компанията е моя, самолетът е мой.

Тя клати глава.