Грей

— Благодаря за предложението, но мисля да взема редовен полет. Повечето жени биха се възползвали от такава възможност — да се качат на частен самолет, но по всичко личи, че материалните придобивки не впечатляват Ана или пък тя просто не обича да се чувства задължена. Не съм сигурен кое от двете. И в единия, и в другия случай мога единствено да кажа, че е инатливо създание.

— Както искаш — въздишам. — Имаш ли да подготвяш нещо за интервютата?

— Не.

— Добре. — Питам, но тя така и не ми казва в кое издателство ще ходи. Вместо това ме поглежда усмихната като сфинкс. Няма начин да я накарам да разкрие тайната си.

— Аз съм човек със средства, госпожице Стийл.

— Много добре зная това, господин Грей. Възнамерявате ли да проследите телефона ми?

Естествено, че ще пита.

— Всъщност ще съм доста зает днес следобед. Ще се наложи да накарам да го направи някой друг. — Подсмихвам се.

— Ако може да си позволите да прехвърлите тази задача на някого, значи имате доста излишен персонал.

А, днес е доста оперена.

— Ще пратя мейл на шефа на Човешки ресурси и ще я накарам да види как са нещата с излишния персонал. — Точно това харесвам, размяната на реплики с нея. Освежаващо е, забавно, досега не съм преживявал подобно нещо.

Госпожа Джоунс ни сервира закуската и с радост забелязвам, че Ана похапва с удоволствие. Когато госпожа Джоунс излиза, Ана ме поглежда.

— Какво има, Анастейжа?

— Ти така и не ми каза защо не обичаш да те докосват.

Пак ли тази тема?

— Казах ти повече, отколкото съм казвал на когото и да било. — Тихият ми глас се опитва да прикрие раздразнението ми. Защо настоява с тези въпроси? Тя продължава с палачинките.

— Ще помислиш ли за уговорката ни, докато си там? — питам аз.

— Да — отвръща искрено тя.

— Ще ти липсвам ли?

Какво правиш, Грей?

Тя се обръща към мен, изненадана не по-малко от мен от зададения въпрос.

— Да — отвръща след малко, напълно открито. Очаквам някоя остроумна забележка, а ето, че чувам истината. Колкото и да е странно, признанието ѝ ми вдъхва спокойствие.

— И ти ще ми липсваш — измърморвам. Апартаментът ми ще е неестествено тих без нея — и много празен. Галя я по бузата и я целувам. Тя ми отправя сладка усмивка преди да се върне към закуската.

— Ще си измия зъбите, след това тръгвам — заявява, след като приключва.

— Защо бързаш? Мислех, че ще останеш повече.

Тя е стъписана. Да не би да си е мислела, че ще я изгоня?

— Натрапих ти се и отнех предостатъчно от времето ти. Освен това не трябва ли да управляваш империята си?

— Мога да играя на шикалки, ако искам. — Надеждата се надига в гърдите и гласа ми. Освен това току-що съм освободил сутринта си.

— Трябва да се подготвя за интервютата. И да се преоблека. — Поглежда ме предпазливо.

— Изглеждаш чудесно.

— Много ви благодаря, господине — отвръща тя любезно. Бузите ѝ обаче поруменяват, обагрят се в познатото наситено розово, също като дупето ѝ снощи. Засрамена е. Кога най-сетне ще се научи да приема комплименти?

Става и отнася чинията си на мивката.

— Остави я. Госпожа Джоунс ще вдигне.

— Добре, отивам да си измия зъбите.

— Не се притеснявай, използвай моята четка — предлагам саркастично.

— Точно това възнамерявах да направя — отвръща тя и се измъква от стаята. Тази жена има готов отговор за всичко.

След малко се връща с чантата си.

— Не забравяй да си вземеш блакберито, лаптопа и зареждачките.

— Слушам, господине — отвръща тя послушно.

Браво на момичето!

— Ела. — Повеждам я към асансьора и влизам с нея.

— Не е нужно да ме изпращаш до долу. Мога и сама да се кача в колата.

— Част от услугата — подхвърлям иронично. — Освен това мога да те целувам през целия път до долу. — Прегръщам я и правя точно това, наслаждавам се на вкуса ѝ и се сбогувам, както си му е редът.

И двамата сме възбудени и задъхани, когато вратата се отваря към гаражите. Отвеждам я към колата и отварям вратата, без да обръщам внимание на желанието си.

— Довиждане засега, господине — прошепва тя и ме целува още веднъж.

— Карай внимателно, Анастейжа. И приятно пътуване. — Затварям вратата, отстъпвам и оставам да гледам след нея. След това се качвам горе.

Чукам на вратата на Тейлър и му съобщавам, че след десет минути ще съм готов да тръгнем към офиса.

— Ще ви чакам в колата, господине.

От колата звъня на Уелч.

— Да, господин Грей?

— Уелч. Анастейжа Стийл ще си купи самолетен билет днес, заминава от Сиатъл за Савана. Искам да знам с кой полет ще пътува.

— Има ли предпочитания към някоя авиокомпания?

— Не знам.

— Ще направя всичко възможно.

Затварям. Хитрият ми план си идва на мястото.

— Господин Грей! — сепва се Андреа, когато се появявам няколко часа по-рано. Иска ми се да ѝ кажа, че работя тук, но решавам да се държа прилично.

— Реших да ви изненадам.

— Искате ли кафе? — чурулика тя.

— Да, благодаря.

— С мляко или без?

Браво на момичето.

— С мляко, затоплено.

— Добре, господин Грей.

— Свържи се с Каролайн Актън. Искам да говоря с нея веднага.

— Разбира се.