Грей

На задната седалка в колата разлиствам една от книгите за Тес, търся цитат и се питам кога е последният изпит на Ана. Романите бяха мое убежище като тийнейджър. Мама не можеше да се начуди на четивата, които избирах; Елиът не чак толкова. Копнеех за избавлението, което ми осигуряваха романите. Той нямаше нужда от подобно бягство.

— Господин Грей — прекъсва ме Тейлър. — Пристигнахме, господине. — Слиза и ми отваря вратата. — В два ще ви чакам отпред да ви закарам за голфа.

Кимам и влизам в Грей Хаус с книгите в ръка. Младата рецепционистка ме посреща с флиртаджийско помахване.

Всеки божи ден… Също като банална мелодия, която не спира да се върти.

Тръгвам към асансьора, без да ѝ обръщам внимание.

— Добро утро, господин Грей — поздравява Бари от охраната и натиска копчето, за да повика асансьора.

— Как е синът ти, Бари?

— По-добре, господине.

— Радвам се.

Влизам в асансьора и той се изстрелва към двайсетия етаж. Андреа вече е станала, за да ме посрещне.

— Добро утро, господин Грей. Рос иска да обсъдите проекта Дарфур. Барни иска няколко минутки…

Вдигам ръка, за да я накарам да замълчи.

— Остави ги засега. Свържи ме с Уелч и разбери кога Флин се връща от почивка. Ще прегледаме програмата за деня след като говоря с Уелч.

— Добре, господине.

— Имам нужда от двойно еспресо. Кажи на Оливия да ми направи.

Оглеждам се и забелязвам, че Оливия я няма. Какво облекчение. Това момиче вечно въздиша по мен, а това е адски дразнещо.

— Искате ли мляко, господине? — пита Андреа.

Браво на нея! Усмихвам ѝ се.

— Не и днес. — Обичам да ги карам да се питат как ще си пия кафето.

— Добре, господин Грей. — Тя изглежда доволна от себе си и така трябва. Тя е най-добрата лична асистентка, която съм имал.

След три минути ме свързва с Уелч.

— Уелч?

— Да, господин Грей.

— Проверката, която направи миналата седмица. За Анастейжа Стийл. Учи в университета на Ванкувър.

— Да, господине, помня.

— Искам да разбереш кога е последният ѝ изпит и да ми кажеш по най-бързия възможен начин.

— Разбира се, господине. Нещо друго?

— Не, това е всичко. — Затварям и поглеждам книгите на бюрото. Трябва да намеря цитат.

Рос, вторият човек след мен и главен оперативен директор, се е задействала.

— Получихме разрешение от суданските власти да вкараме пратката в Порт Судан. Само че връзките ни там не са много сигурни за пътуването до Дарфур. В момента оценяват степента на риск, за да сме наясно колко е надеждно. — Логистиката сигурно е трудна, обичайното ѝ слънчево настроение се е стопило.

— Можем да пуснем всичко от въздуха.

— Крисчън, разходите по едно пускане…

— Знам. Да видим какво ще кажат приятелите ни от неправителствения сектор.

— Добре — въздиша тя. — Освен това чакам зелена светлина от Държавния департамент.

Извъртам очи към тавана. Тъпи бюрократи.

— Ако трябва да се плати на някого — или да накараме сенатор Бландино да се намеси, — кажи ми.

— Следващият въпрос е къде да бъде новият завод. Знаеш, че данъчните облекчения в Детройт са огромни. Изпратих ти сбит отчет.

— Знам. Господи, трябва ли да е в Детройт?

— Не знам защо мразиш това място. То напълно съответства на критериите ни.

— Добре, накарай Бил да провери потенциалните промишлени терени. И направи още едно проучване на терените, да не би някоя друга община да предлага по-благоприятни условия.

— Бил вече изпрати Рут да се срещне с човек от отдел „Преустрояване“. Изглежда много услужлив, но ще помоля Бил да направи още една проверка.

Телефонът ми звънва.

— Да — изръмжавам на Андреа: тя знае колко мразя да ме прекъсва, когато имам среща.

— Уелч чака да разговаря с вас.

11:30 Бързо е свършил работа.

— Свържи ме.

Давам знак на Рос да почака.

— Господин Грей?

— Казвай, Уелч.

— Изпитът на госпожица Стийл е утре. Дванайсети май.

По дяволите! Не разполагам с много време.

— Супер. Това е всичко. — Затварям.

— Рос, изчакай за момент.

Грабвам телефона. Андреа отговаря на мига.

— Андреа, трябва ми празна картичка до час, за да напиша съобщение — заявявам и затварям. — Така, Рос, докъде бяхме стигнали?

В 12:30 Оливия се дотътря в офиса ми с обяд. Тя е високо слабо момиче с красиво лице. За съжаление винаги ме зяпа с копнеж. Носи поднос с нещо, което, надявам се, става за ядене. Денят ми досега е натоварен и умирам от глад. Тя трепери, докато поставя подноса на бюрото ми.

Салата с риба тон. Добре. Поне този път не е прецакала нещата.

Освен това поставя на бюрото три различни бели картички, всичките с различни размери и пликове към тях.

— Супер — мърморя. „Сега изчезвай“. Тя ситни към вратата.

Отхапвам парче риба тон и посягам към химикалката. Избрал съм цитат. Предупреждение. Постъпих правилно, като я оставих. Не всички мъже са романтични герои. Няма да включа думата „мъже“. Тя ще разбере.

Защо не ме предупреди за опасността? Защо не ми каза? Дамите знаят от какво да се пазят, защото четат романи, които ги учат на този трик.