Грей

Пъхам картичката в плика и написвам на него адреса на Ана, който помня от проверката на Уелч. Звънвам на Андреа.

— Да, господин Грей.

— Би ли дошла, ако обичаш?

— Да, господине.

След миг е на вратата.

— Да, господин Грей?

— Вземи ги, опаковай ги и ги изпрати по куриер на Анастейжа Стийл, момичето, което направи интервюто миналата седмица. Ето адреса ѝ.

— Веднага, господин Грей.

— Най-късно утре да са пристигнали.

— Добре, господине. Това ли е всичко?

— Не, намери ми ново копие.

— На тези книги ли?

— Да. Първи издания. Оливия да се заеме.

— Кои са книгите?

— „Тес от рода Д’Ърбървил“.

— Добре, господине. — Отправя ми една от редките си усмивки и излиза от кабинета ми.

Тя пък защо се усмихва?

Тя никога не се усмихва. Пропъждам тази мисъл и се питам дали виждам книгите за последен път, и трябва да призная, че дълбоко в себе си се надявам да не е така.

Петък, 20 май 2011

Наспах се за пръв път от пет дни. Може би заради приключването на сделката, за което се надявах, след като изпратих книгите на Анастейжа. Докато се бръсна, скапанякът в огледалото ме зяпа със студени сиви очи.

Лъжец!

Добре де, добре. Надявам се тя да се обади. Има ми телефона.

Когато влизам в кухнята, госпожа Джоунс вдига поглед.

— Добро утро, господин Грей.

— Добрутро, Гейл.

— Какво искате за закуска?

— Омлет. Благодаря. — Сядам пред плота в кухнята, докато тя ми приготвя закуската, и прелиствам „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ню Йорк Таймс“, а след това прехвърлям и „Сиатъл Таймс“. Докато преглеждам вестниците, телефонът ми звънва.

Елиът е. Какво, по дяволите, иска големият ми брат?

— Да, Елиът?

— Здрасти, пич. Трябва да се разкарам от Сиатъл този уикенд. Една мацка ми е налазила висулките и трябва да се разкарам.

— Висулките ли?

— Да. Щеше да разбереш, ако имаше такива.

Не обръщам внимание на заяждането и в същия момент ми хрумва нещо хитро.

— Какво ще кажеш да отскочим до Портланд? Можем да заминем още днес следобед. Ще останем там. Ще се приберем в неделя.

— Става. С хеликоптерчето или с кола?

— Казва се хеликоптер, Елиът, но ще отидем с кола. Ела в офиса по обяд и тръгваме.

— Благодаря, брат ми. — Елиът затваря.

На него открай време му е трудно да се контролира. Както и жените, с които има връзки: което и да е нещастното момиче, то е просто поредната мацка от дългата, предълга опашка на случайните му връзки.

— Господин Грей. Каква храна ще искате за уикенда?

— Приготви нещо леко и го остави в хладилника. Може да се прибера в събота.

А може и да не се прибера.

„Тя си тръгна, без да се обърне, Грей“.

След като през по-голямата част от живота си на работа съм управлявал очакванията на другите, би трябвало да се справям по-добре със своите.

Елиът спи почти през целия път до Портланд. Горкият нещастник сигурно е скапан. Работи и чука: това е смисълът на съществуването на Елиът. Разложил се е на седалката и хърка.

Ама и той ще е една компания…

Сигурно ще пристигнем в Портланд след три, затова се обаждам на Андреа по хендсфрито.

— Господин Грей — отговаря тя на второто позвъняване.

— Може ли да уредиш да доставят два бегача в „Хийтман“?

— За колко часа, господине?

— За три.

— Бегачите за вас и брат ви ли са?

— Да.

— Брат ви е метър и деветдесет, нали?

— Да.

— Заемам се веднага.

— Супер. — Затварям и звъня на Тейлър.

— Господин Грей — отговаря той на първото позвъняване.

— По кое време ще дойдеш?

— Ще съм на рецепцията в девет довечера.

— Ще докараш ли R8?

— С удоволствие, господине. — И Тейлър е луд фен на автомобилите.

— Добре. — Затварям и усилвам музиката. Да видим дали Елиът ще проспи „Върв“.

Пътуваме по I-5 и вълнението ми расте.

Дали са доставили книгите? Изкушавам се да позвъня отново на Андреа, но знам, че съм я натоварил с цял тон работа. Освен това не искам да давам на персонала си повод да клюкарства. Обикновено не правя подобни неща.

„Защо изобщо ги изпрати?“

„Защото искам да я видя пак“.

Подминаваме изхода за Ванкувър и се питам дали изпитът ѝ е приключил.

— Къде сме, мой човек? — ломоти Елиът.

— Я виж ти кой се събудил — казвам. — Почти стигнахме. Отиваме на планински преход с бегачи.

— Така ли?

— Да.

— Супер. Помниш ли когато татко ни водеше?

— Аха. — Кимам. Татко е всестранно надарен, истински ренесансов човек: с академична нагласа, спортува, чувства се в свои води в града, още по-добре му е на открито. Отгледал е три осиновени деца… а аз съм единственото, което не е оправдало очакванията му.

Преди да порасна имахме тясна връзка. Той беше моят герой. Обичаше да ни води на къмпинг и на какви ли не забавления на открито: плаване, каяк, колела, какво ли не сме правили.

Пубертетът ми съсипа всичко.

— Мислех, че ако пристигнем следобед, няма да ни остане време за преход.

— Мисли повечко.

— От кого бягаш?

— Мой човек, аз съм от хората, които им се кефят и после вдигат гълъбите. Много добре го знаеш. Не искам обвързване. Не знам защо, обаче щом мацките разберат, че имаш собствен бизнес, почват да им се въртят разни откачени мисли в главите. — Поглежда ме косо. — Прав си, че си пазиш оная работа.

— Сега не обсъждаме моята оная работа, а твоята и коя е била нанизана на нея.