Грей

Елиът се киска.

— Направо им изгубих бройката. Стига обаче за мен. Кажи как върви стимулиращият свят на търговията и на крупните финансови операции?

— Наистина ли те интересува? — Стрелвам го с поглед.

— Не — сумти той и аз избухвам в смях при тази проява на апатия и липса на красноречие.

— Как върви бизнесът? — любопитствам.

— Да не би да проверяваш инвестицията си?

— Винаги. — Това ми е работата.

— Миналата седмица забихме проекта „Спокани Идън“, всичко върви по график, но е минала само седмица. — Той свива рамене. Под на пръв поглед небрежния външен вид брат ми е екобоец. Страстта му към природно целесъобразен начин на живот допринася за доста разгорещени разговори със семейството в неделя на обяд, а последният му проект е за екологични евтини жилища на север от Сиатъл.

— Надявам се да инсталирам новата система за повторно използване на водата, нали ти разправях? Това означава, че всички домове ще намалят използването на вода и сметките си с двайсет и пет процента.

— Впечатлен съм.

— Надявам се.

Навлизаме в центъра на Портланд в мълчание и тъкмо когато влизаме в подземния гараж на „Хийтман“ — последното място, на което я видях — Елиът казва:

— Нали знаеш, че тази вечер ще изпуснем мача на „Маринърс“?

— Можеш да останеш пред телевизора. Дай малко почивка на висулката си и погледай бейзбол.

— Няма да е зле.

Да следваш темпото на Елиът е истинско предизвикателство. Той се спуска по пътеките със същата небрежност, с която подхожда към повечето ситуации. Елиът не знае какво е страх — тъкмо затова му се възхищавам. Но при тази скорост нямам никакъв шанс да се насладя на околността. Едва успявам да мярна пищната зеленина покрай мен, защото следя трескаво пътеката и се опитвам да избегна дупките.

Накрая и двамата сме мръсни и изтощени.

— Отдавна не съм се забавлявал така с дрехи — признава Елиът, докато оставяме велосипедите на пиколото в „Хийтман“.

— Да — казвам, а след това си спомням как бях прегърнал Анастейжа, когато я спасих от моторджията. Топлината, която бликаше от нея, гърдите ѝ, притиснати в мен, ароматът ѝ нахлува в ноздрите ми…

Тогава бях с дрехи…

— Да — повтарям.

Проверяваме телефоните си в асансьора, докато се качваме на последния етаж.

Получил съм имейли, два есемеса от Елена, която пита какви са плановете ми за уикенда, но нито едно пропуснато обаждане от Анастейжа. Малко преди седем е — трябва да е получила книгите. Тази мисъл ме потиска. Пак съм в Портланд, за да гоня вятъра.

— Леле, мой човек, тази мацка ми е звъняла пет пъти и ми е пуснала пет есемеса. Тя дава ли си сметка колко отчаяно звучи? — жалва се Елиът.

— Може да е бременна.

Елиът пребледнява и аз избухвам в смях.

— Не е смешно, тъпанар! — ръмжи той. — Освен това не я познавам от чак толкова време. Нито пък сме го правили толкова често.

След бърз душ отивам в стаята на Елиът и сядаме да гледаме остатъка от мача на „Маринърс“ срещу „Падрес“ от Сан Диего. Поръчваме си пържоли, салата, пържени картофи и две бири, а след това аз се отпускам и се наслаждавам на играта в приятната компания на Елиът. Вече съм приел факта, че Анастейжа няма да се обади. „Маринърс“ водят и по всичко личи, че ще падне голяма веселба.

За съжаление не става така, въпреки че „Маринърс“ побеждават с 4:1.

Само така, Маринърс! С Елиът се чукваме с бутилките.

Докато тече анализът на вече приключилата игра, телефонът ми звънва и на екрана се изписва номерът на госпожица Стийл.

Тя е!

— Анастейжа? — Не крия нито изненадата, нито удоволствието си. При нея е шумно и решавам, че или е на парти, или в някой бар. Елиът ме поглежда, затова ставам от канапето и излизам, за да не ме слуша.

— Защо изпрати книгите? — Заваля думите и аз усещам как ме полазва безпокойство.

— Анастейжа, добре ли си? Говориш някак странно.

— Не аз съм странната, ти си странен — заявява тя обвиняващо.

— Анастейжа, пила ли си?

Мама му стара! Тя с кого е? С фотографа ли? Къде е приятелката ѝ Кейт?

— К’во те бърка? — Струва ми се кисела, войнствено настроена и разбирам, че е пияна, но също така трябва да разбера дали е добре.

— Питам само… Къде си?

— В един бар.

— Кой бар? — „Казвай веднага!“ Безпокойството набъбва в мен. Млада жена, пияна, някъде в Портланд. Не е в безопасност.

— Един бар. В Портланд.

— Как ще се прибереш у дома? — Стискам зъби, обзет от напразната надежда да позабавя избухването си.

— Все някак.

Какви ги дрънка? Възнамерява ли да шофира? Питам отново в кой бар е и тя не отговаря.

— Защо ми изпрати книгите. Крисчън?

— Анастейжа, къде си? Кажи ми. Веднага!

Как ще се прибере?

— Ти си толкова… деспотичен — киска се тя. Ако положението е друго, смехът ѝ би ми се сторил очарователен. Сега обаче ми се иска да ѝ покажа колко точно съм деспотичен. Направо ме побърква.

— Ана, къде си, мама му стара!

Тя се киска отново. Мама му стара, присмива ми се!

Пак ми се присмива!

— В Портланд. Далечко е от Сиатъл.

— Къде в Портланд?

— Лека нощ, Крисчън.

Тя прекъсва.

— Ана…

Тя ми затвори! Зяпвам телефона и не мога да повярвам. Никой досега не си е позволявал да ми затвори телефона!

— Какъв е проблемът? — провиква се Елиът от канапето.