Грей

— Пиянско обаждане. — Поглеждам го, а той ме зяпа с отворена уста.

— За теб ли беше?

— Да. — Натискам копчето за повторно набиране, като се опитвам да се овладея и да потисна безпокойството си.

— Здравей. — Тя се обажда задъхано и срамежливо. Вече е на по-тихо място.

— Идвам да те взема. — Гласът ми е леденостуден, мъча се да овладея гнева си. Затварям телефона.

— Трябва да отида да взема едно момиче и да го прибера у тях. Ще дойдеш ли?

Елиът ме е зяпнал така, сякаш са ми поникнали три глави.

— Ти? С момиче? Това трябва да се види.

И започва да се обува.

— Първо трябва да позвъня. — Влизам в спалнята му. Дали да звънна на Барни, или на Уелч? Барни е старшият инженер в телекомуникационния отдел на компанията ми. Технически гений. Само че онова, което искам, не е съвсем законно.

По-добре да не замесвам компанията си.

Звъня на Уелч и след секунди чувам дрезгавия му глас.

— Господин Грей?

— Трябва да разбера къде се намира Анастейжа Стийл в момента.

— Така. — Следва кратко мълчание. — Оставете на мен, господин Грей.

Знам, че това е незаконно, но тя може да се забърка в неприятности.

— Благодаря.

— Ще ви звънна след две минутки.

Когато се връщам в хола, Елиът потрива доволно ръце и се хили.

— Не бих изпуснал подобно нещо за нищо на света — злорадства той.

— Отивам да взема ключовете от колата. След пет минути те чакам в гаража — ръмжа аз, без да обръщам внимание на самодоволното му лице.

Барът е претъпкан. Пълен е със студенти, решили да си прекарат страхотно. От колоните дъни някакъв тъп рок, дансингът е наблъскан с гърчещи се тела.

Обстановката ме кара да се чувствам стар.

Тя е някъде тук.

Елиът влиза след мен.

— Виждаш ли я? — опитва се да надвика шума. Докато оглеждам помещението, зървам Катрин Кавана. Тя е с приятели, до един мъже, седят в сепаре. Ана не се мярка, но масата е отрупана с чаши за шотове и халби бира.

Да видим сега дали госпожица Кавана е предана на приятелката си като Ана на нея.

Тя ме поглежда изненадано, когато пристъпваме към масата ѝ.

— Катрин — започвам вместо поздрав и тя ме прекъсва преди да успея да попитам къде е Ана.

— Крисчън, каква приятна изненада да те видя тук — опитва се да надвика шума. Тримата на масата зяпат мен и Елиът враждебно.

— Бях наблизо.

— Кого си довел? — Тя се усмихва прекалено подкупващо на Елиът и ме прекъсва отново. Каква досадна жена!

— Това е брат ми Елиът. Елиът, запознай се с Катрин Кавана. Къде е Ана?

Тя отправя на Елиът още по-широка усмивка и аз оставам изненадан от неговата.

— Май излезе навън да глътне малко чист въздух — отвръща Кавана, без да ме погледне. Интересува я единствено господин Изчукай ги и чупката. Е, с нея съм дотук.

— Навън ли? Къде навън? — провиквам се все пак.

— А. Натам. — Тя сочи двойните врати в края на бара.

Разблъсквам тълпата и тръгвам към вратата, като оставям тримата намръщени младоци с ухилените Кавана и Елиът.

През вратите се вие опашка за дамската тоалетна, а по-навътре виждам друга врата, която води навън. Иронията е, че води към паркинга, откъдето дойдохме с Елиът.

Излизам навън и попадам в кътче непосредствено до паркинга, оградено от кашпа с цветя. Няколко души пушат, пият и си бъбрят. Веднага я забелязвам.

По дяволите! Тя е с фотографа, струва ми се, въпреки че ми е трудно да позная на слабата светлина. Той я е прегърнал, но тя като че ли се опитва да се отскубне от него. Той ѝ шепне нещо, което не чувам, и я целува по челюстта.

— Спри, Хосе. Не! — настоява тя. Опитва се да го отблъсне.

Тя не го иска!

В първия момент ми идва да му откъсна главата. Стискам юмруци и се приближавам до тях.

— Мисля, че дамата каза не.

Гласът ми прозвучава студен и зловещ на това сравнително тихо място, макар да се старая да го овладея.

Хосе пуска Ана и присвива очи към мен с озадаченото изражение на пиян.

— Грей? — тросва се той и аз впрягам цялата си воля, за да не размажа изписалото се на лицето му разочарование.

На Ана започва да ѝ се гади, тя се превива и повръща.

Каква гадост!

— А? Диос мио, Ана! — Хосе отскача с погнуса.

Скапан нещастник!

Без да му обръщам внимание, прибирам косата ѝ, докато тя продължава да повръща всичко, което е погълнала тази вечер. С огромно раздразнение забелязвам, че май не е яла. Прегръщам я през раменете и я повеждам настрани от любопитните погледи.

— Ако ще повръщаш пак, нека да е тук. Ще те придържам. — Тук е по-тъмно. Нека драйфа на спокойствие. Тя повръща пак, разбира се. Жалка работа. След като стомахът ѝ се изпразва, продължава да ѝ се гади и тя се превива от дълги сухи напъни.

Господи, хич не носи.

Най-сетне тялото ѝ се отпуска и решавам, че е приключила. Пускам я и ѝ подавам кърпичката си, която по някакво чудо е пъхната във вътрешния джоб на сакото.

„Благодаря, госпожо Джоунс“.

Тя избърсва уста. Избягва да ме погледне в очите, защото е засрамена. Аз пък се радвам да я видя. Яростта ми към фотографа вече се е стопила. Радвам се, че съм на паркинга на студентски бар в Портланд с госпожица Анастейжа Стийл.