Грей

Тя скрива лице в шепи, свива се, след това ме поглежда, все още засрамена. Обръща се към вратата и поглежда злобно над рамото ми. Предполагам, че гледа „приятеля“ си.

— Ще се видим вътре — промърморва Хосе, но аз не се обръщам и за мое огромно удоволствие тя също го пренебрегва и вдига очи към мен.

— Съжалявам — заявява, докато пръстите ѝ усукват мекия лен.

„Добре, хайде да се позабавляваме“.

— За какво съжаляваш, Анастейжа?

— Предимно за обаждането. И за това, че повърнах. О, да, дълъг списък ще стане — шепне тя.

— Всички сме минали през такива неща, може би не чак толкова екстремно като теб. — Защо е толкова забавно да бъзикам тази млада жена? — Човек трябва да си знае мярката, Анастейжа. Винаги съм бил против ограниченията, но това вече надхвърля дори широките граници на допустимото. Навик ли ти е?

Може пък да има проблем с алкохола. Тази мисъл ме стряска и се питам дали не трябва да позвъня на мама, за да ми препоръча клиника.

Ана се мръщи, все едно е ядосана, и малкото V се образува между веждите ѝ, а аз едва сдържам желанието си да го целуна. Когато обаче заговаря, ми се струва разкаяна.

— Не — отвръща тя. — Никога досега не се бях напивала. И мисля, че никога няма да повторя. — Вдига поглед към мен с разфокусирани очи и се олюлява леко. Може да припадне, затова, без да се замисля, я поемам на ръце.

Оказва се изненадващо лека. Тази мисъл ме дразни. Нищо чудно, че се е напила.

— Хайде, ще те заведа у дома.

— Трябва да кажа на Кейт — настоява тя, отпуснала глава на рамото ми.

— Брат ми ще ѝ каже.

— Моля?

— Брат ми Елиът говори с госпожица Кавана.

— О, така ли?

— Беше с мен, когато ти се обади.

— В Сиатъл ли?

— Не, в „Хийтман“.

И гоненето на вятъра се оправда.

— Как ме намери?

— Проследих обаждането ти, Анастейжа. — Тръгвам към колата. Искам да я откарам у тях. — Имаш ли яке или чанта?

— Ами… да. Дойдох и с яке, и с чанта. Крисчън, моля те, нека кажа на Кейт. Ще се тревожи за мен.

Спирам и мълча. Кавана никак не се притесняваше, че тя е навън със зажаднелия за ласки фотограф. Родригес. Така се казваше. Що за приятелка е това момиче? Светлината от бара пада върху разтревоженото ѝ лице.

Колкото и да не ми се иска, я пускам и се съгласявам да я заведа вътре. Хванати за ръце, двамата влизаме в бара и спираме до масата на Кейт. Един от младежите все още седи там, раздразнен и изоставен.

— Къде е Кейт? — надвиква шума Ана.

— Танцува — крещи младежът и кима към дансинга. Ана си взема сакото и чантата, протяга ръка и неочаквано стиска моята.

Застивам на място.

Мама му стара!

Сърцето ми започва да блъска неудържимо, тъмнината се издига на повърхността и впива нокти в гърлото ми.

— На дансинга е — провиква се тя и думите гъделичкат ухото ми, прогонват страха. Неочаквано тъмнината се отдръпва и сърцето ми се успокоява.

Какво?

Извивам очи, за да скрия объркването си, и я повеждам към бара, поръчвам голяма чаша вода и ѝ я подавам.

— Пий.

Тя ме поглежда над чашата и отпива предпазливо.

— Цялата — нареждам. Надявам се водата да тушира ефекта от адския махмурлук, който я чака утре.

Какво ли щеше да ѝ се случи, ако не се бях намесил? Настроението ми се скапва.

Мисля си какво ми се е случило току-що.

Нейното докосване. Моята реакция.

Настроението ми продължава да се смачква.

Ана се олюлява, докато пие, затова я задържам, като поставям ръка на рамото ѝ. Харесва ми да я докосвам. Тя е като олио върху бурните ми тъмни вълни.

„Хм… цветя и рози, Грей“.

Тя допива водата, аз взимам чашата от ръката ѝ и я слагам на бара.

Добре. Тя иска да говори с така наречената си приятелка. Оглеждам претъпкания дансинг и ми става неприятно, че всички тези тела ще се притискат в мен, докато се промъкваме.

Стягам се, стискам ръката ѝ и я повеждам към дансинга. Тя се колебае, но държи да говори с приятелката си, така че начинът е само един: ще трябва да танцува с мен. Щом Елиът влезе в ритъм, не можеш да го спреш — дотук с тихата вечер пред телевизора.

Придърпвам я и тя е в прегръдката ми.

С това мога да се справя. Когато знам, че ще ме докосне, добре. Мога да овладея положението, още повече че съм със сако. Промъкваме се през навалицата към мястото, на което се кълчат Елиът и Кейт.

Елиът — без да спира да танцува — се навежда към мен и ни оглежда невярващо.

— Ще заведа Ана у тях. Кажи на Кейт — изкрещявам в ухото му.

Той кима и придърпва Кавана до себе си.

Така. Хайде сега да заведа госпожица Пияната книжна мишка у тях… но поради незнайно каква причина на нея не ѝ се тръгва. Гледа Кавана загрижено. Когато слизаме от дансинга, поглежда отново към Кейт, след това вдига очи към мен и се олюлява, все още малко замаяна.

— Мамицата му… — Благодарение на някакво чудо успявам да я задържа, когато тя припада насред бара. Изкушавам се да я метна на рамо, но така ще привлечем погледите на всички, затова я притискам към гърдите си и почти я отнасям навън, в колата.