Грей

— Това май аз трябваше да го кажа на теб. — Изсвирвам последните ноти и ставам. — Трябваше да си в леглото — опитвам се да ѝ се скарам.

— Мелодията е много красива. Бах ли е това?

— Интерпретацията е на Бах, но оригиналът е написан от Алесандро Марчело. Концерт за обой.

— Уникално, но меланхолично и много, много тъжно.

Меланхолично ли? Не за пръв път някой използва тази дума, за да ме опише.

— Позволете да говоря направо, господине. — Лейла е коленичила до мен, докато работя.

— Позволявам.

— Господине, днес сте твърде меланхоличен.

— Така ли?

— Да, господине. Бихте ли искали да направя нещо, за да…

Отърсвам се от спомена. Ана трябва да е в леглото. Казвам ѝ го отново.

— Събудих се и те нямаше.

— Имам проблем със съня, а и не съм свикнал да спя с друг човек. — Вече съм ѝ го казал, а и защо се оправдавам? Прегръщам голите ѝ рамене и се наслаждавам на кожата ѝ, докато я водя към спалнята.

— Откога свириш на пиано? Свириш превъзходно.

— От шестгодишен — отвръщам рязко.

— О — отвръща тя. Май е разбрала намека. Не желая да говоря за детството си.

— Как си? — питам и паля нощната лампа.

— Добре.

По чаршафите ми има кръв. Нейната кръв. Доказателство, че вече не е девствена. Очите ѝ се стрелкат от петната към мен и тя извръща засрамено поглед.

— Е, това ще даде тема за размисъл на госпожа Джоунс.

Тя ме поглежда с ужас.

„Това е просто тялото ти, сладурче“. Стискам брадичката ѝ и вдигам главата по-високо, за да видя изражението ѝ. Каня се да ѝ изнеса кратка лекция как не бива да се срамува от тялото си, но тя протяга ръка и ме докосва по гърдите.

Мама му стара!

Отдръпвам се и тъмнината отново се надига.

„Недей. Не ме докосвай“.

— Лягай — нареждам по-остро, отколкото искам, но се надявам тя да не забележи страха ми. Опулва се объркано и разбирам, че може и да се е обидила.

По дяволите!

— Ще дойда да легна при теб — добавям с намерение да предложа мир, бързо вадя тениска от скрина и я обличам, за да съм защитен.

Тя все още ме наблюдава.

— Лягай — нареждам отново, този път по-настойчиво. Тя се настанява в леглото ми и аз се отпускам до нея и я привличам до себе си. Заравям лице в косата ѝ и вдъхвам сладкия аромат на есен и ябълкови дървета. Извръщам лице, за да не може да ме докосва, и докато лежа така, решавам да се притисна към гърба ѝ, докато заспи. След това ще стана и ще свърша малко работа.

— Сладки сънища, Анастейжа. — Целувам я по косата и затварям очи. Ароматът ѝ изпълва ноздрите ми, напомня ми за едно щастливо време и ме оставя преситен… дори доволен…

Днес мама е щастлива. Пее.

Пее какво общо има любовта.

И готви. И пее.

Стомахът ми ръмжи. Тя готви бекон и гофрети.

Мирише хубаво. Стомахът ми обича бекон и гофрети.

Миришат чудесно.

Отварям очи и виждам, че светлината нахлува през прозорците, а от кухнята се носи апетитна миризма. Бекон. В първия момент се чувствам объркан. Да не би Гейл да се е върнала от сестра си?

След това си спомням.

Ана.

Поглеждам часовника и разбирам, че е късно. Скачам от леглото и следвам аромата.

Ето я и Ана. Облякла е ризата ми, косата ѝ е сплетена на плитки и тя танцува на някаква музика. Аз обаче не я чувам. Със слушалки е. Без да ме забележи, се настанявам на плота в кухнята и наблюдавам шоуто. Тя разбива яйца, прави закуска, плитките ѝ подскачат, докато пристъпва от крак на крак, и разбирам, че не е с бельо.

Браво на момичето!

Тя е вероятно една от най-некоординираните жени, които познавам. Това е весело, очарователно и същевременно странно възбуждащо. Мисля си за всички начини, по които мога да подобря координацията ѝ. Щом се обръща и ме забелязва, застива на място.

— Добро утро, госпожице Стийл. Изглеждате така изпълнена с енергия тази сутрин. — Изглежда още по-млада с тези плитки.

— Аз… спах добре — заеква тя.

— Странно! — шегувам се и признавам пред себе си, че аз също съм спал чудесно. Минава девет. Кога за последно съм спал след шест и трийсет?

Вчера.

След като спах с нея.

— Гладен ли си?

— Много. — Само че не съм сигурен дали е за закуска, или за нея.

— Палачинки, бекон и яйца?

— Страхотно!

— Не зная къде държиш подложките за чинии — признава тя малко объркана и аз си казвам, че е засрамена, защото съм я хванал да танцува. Дожалява ми за нея, затова предлагам аз да подредя масата и добавям:

— Искаш ли да пусна музика, за да си продължиш с… танците?

Тя се изчервява и забожда поглед в пода.

По дяволите! Притеснил съм я.

— Моля те, не спирай заради мен. Много беше забавно.

Тя се цупи, обръща ми гръб и продължава да разбива енергично яйцата. Питам се дали има представа колко неуважително може да се стори това на човек като мен… но тя, разбира се, няма представа и поради някаква необяснима причина се усмихвам. Приближавам се до нея и нежно подръпвам едната плитка.

— Много ми харесват. — Но няма начин да те спасят.

„Не и от мен. Не и след като вече съм те имал“.