Грей

Кой ѝ звъни?

— Слушай, Хосе, не му е сега времето! — чувам я да казва.

Скапаният фотограф! Той пък какво иска?

— Оставих съобщение на Елиът, след това разбрах, че е в Портланд. Не съм го виждала от миналата седмица — обяснява Грейс.

Ана затваря.

Грейс продължава, докато Ана се върне при нас.

— … и Елиът се обади да ми каже, че си тук. Не те бях виждала от две седмици, момчето ми.

— Аха, Елиът ти е казал. Така ли стана сега? — подхвърлям.

Какво иска фотографчето?

— Мислех да отидем да обядваме заедно днес, но виждам, че имаш други планове, и не искам да провалям деня ви. — Грейс става и за пръв път съм доволен, че притежава невероятна интуиция и разбира какво става. Отново си подава бузата. Целувам я за довиждане.

— Трябва да закарам Анастейжа до Портланд.

— Разбира се. — Грейс отправя ослепителна — и ако не греша, изпълнена с благодарност — усмивка на Ана.

Колко дразнещо.

— Анастейжа, за мен беше голямо удоволствие. Надявам се да се видим скоро. — Подава ръка на Ана.

— Госпожо Грей?

Тейлър е — появил се е на прага.

— Благодаря, Тейлър — отвръща Грейс и той я извежда от стаята, през двойната врата към фоайето.

Интересно.

Майка ми открай време си мисли, че съм гей. Тъй като винаги е уважавала границите ми, никога не ме е питала.

Е, сега вече знае.

Ана е притеснена и хапе долната си устна, от нея се излъчва безпокойство… както и трябва да бъде.

— Значи фотографът се обади — ръмжа аз.

— Да.

— Какво искаше?

— Само да се извини… знаеш… за петък вечерта.

— Ясно. — Може би иска да се пробва отново. Неприятна мисъл.

Тейлър прочиства гърлото си.

— Господин Грей, има проблем с пратката през Дарфур.

Мама му стара! Така става, когато не проверявам имейлите си рано сутринта. Нали бях зает с Ана.

— Чарли Танго в Боинг Фийлд ли е?

— Да, сър.

Тейлър кимва на Ана.

— Извинете ме, госпожице Стийл.

Тя му отправя широка усмивка и той си тръгва.

— Той тук ли живее? — пита тя.

— Да.

Тръгвам към кухнята, вземам си телефона и бързо проверявам имейлите. Рос ми е изпратила един спешен и два есемеса. Звъня ѝ веднага.

— Рос, какъв е проблемът?

— Здравей, Крисчън. Докладът от Дарфур не е добър. Не могат да гарантират безопасността на пратките, нито на наземния екип, а Държавният департамент не желае да отпусне помощта без подкрепа на неправителствена организация.

Мътните да ги вземат!

Не искам да рискувам безопасността на който и да е екип. Рос знае това много добре.

— Можем да се пробваме с наемници — предлага тя.

— Не, откажи…

— Ами цената… — опитва се да протестира тя.

— Ще пуснем от самолет.

— Знаех, че ще кажеш това, Крисчън. Имам план. Само че ще струва скъпо. Междувременно контейнерите могат да заминат за Ротердам от Филаделфия и ще продължим оттам. Това е.

— Добре. — Затварям. Малко помощ от Държавния департамент би ни дошла добре. Трябва да позвъня на Бландино, за да обсъдим въпроса по-подробно.

Връщам вниманието си към госпожица Стийл, която е застанала в хола ми и ме наблюдава предпазливо. Трябва да върна отношенията ни там, откъдето ни прекъснаха.

Да. Договорът. Това е следващата стъпка в преговорите ни.

Влизам в кабинета, събирам листата от бюрото и ги натъпквам в кафяв плик.

Ана не е помръднала от мястото си в хола. Дали не мисли за фотографа? Настроението ми се скапва.

— Това е договорът. — Подавам ѝ плика. — Прочети го и ще го обсъдим другия уикенд. Позволявам си да те посъветвам преди това да направиш малко проучване, за да знаеш за какво става дума. — Тя поглежда плика, след това вдига очи към мен. Пребледняла е. — Това в случай, че се съгласиш, а наистина се надявам да го направиш — добавям.

— Проучване?

— Нямаш представа какво можеш да научиш от интернет.

Тя се мръщи.

— Какво има? — питам аз.

— Нямам компютър. Обикновено ползвам този в университета. Ще видя дали мога да взема лаптопа на Кейт.

Нямала компютър ли? Как е възможно студентка да няма компютър? Да не би да е безпарична? Подавам ѝ плика.

— Сигурен съм, че няма да ми откажеш да ти дам… назаем един. Вземи си нещата. Ще те закарам до Портланд и ще обядваме по пътя. Ще ида да се облека.

— Ще се обадя по телефона — заявява тя, гласът ѝ е тих и неуверен.

— На фотографа? — сопвам се. Тя ме поглежда виновно.

Какво става, по дяволите?

— Само запомнете, госпожице Стийл, че никак не обичам да деля нещо с някого.

Изфучавам от стаята преди да кажа още нещо.

Да не би да си пада по него?

Да не би да ме е използвала, за да я отворя?

Мама му стара!

Може да е заради парите. Каква потискаща мисъл… въпреки че не я мислех за златотърсачка. Колко бурно само реагира, че съм ѝ купил дрехи. Свалям дънките и си слагам боксерки. Връзката ми „Бриони“ е на пода. Навеждам се и я вдигам.

Тя понесе връзването добре… „Има надежда, Грей. Надежда“.

Натъпквам вратовръзката и други две в плик заедно с чорапите, бельото и презервативите.

Какво правя?