Грей

Майка ми би ме убила, а след това и Елена.

Сервитьорката се връща с основното: еленско. Ана отпива дълга глътка вино.

— Не е възможно да сте били заедно всеки ден, в смисъл на постоянна връзка.

Май е забравила за храната.

— Беше постоянна връзка, макар че не я виждах всеки ден. Беше много… трудно. Все пак аз ходех на училище, после отидох в колежа. Храни се, Анастейжа.

— Крисчън, моля те, наистина не мога да ям сега!

Присвивам очи.

— Яж! — Говоря тихо и се старая да овладея избухването си.

— Дай ми минутка — моли тя, тихо като мен.

Какъв ѝ е проблемът? Елена ли?

— Добре — примирявам се и се питам дали не съм ѝ казал прекалено много. Лапвам хапка еленско.

Най-сетне тя посяга към приборите и започва да яде.

Добре.

— Така ли ще е, ако подпиша… това ли ще е връзката ни? — пита тя. — Ти ще командваш, аз ще изпълнявам? — Забола е поглед в чинията си.

— Да.

— Разбирам. — Тя замята опашката си през рамо.

— И най-важното е, че ти ще искаш да го правя.

— Това е много голяма крачка.

— Така е. — Затварям очи. Сега искам да го направя с нея повече от когато и да било. Какво да ѝ кажа, за да я убедя да пробва?

— Анастейжа, трябва да направиш това проучване, да прочетеш договора. Мога да дискутирам с теб всяка точка. И ще го направя с радост. Ще бъда в Портланд до петък. Може да говорим преди това. Обади ми се. Може да се видим за вечеря, да речем в сряда вечерта? Наистина искам това между нас да се получи. Никога досега не съм желал нещо по-силно от това тази връзка да проработи.

„Леле. Дълга реч дръпна, Грей. Да не би току-що да я покани на среща?“

— Какво се случи с петнайсетте преди мен? — пита тя.

— Различни неща. Но в крайна сметка, като цяло… несъвместимост.

— И смяташ, че ние сме съвместими?

— Да.

„Поне така се надявам…“

— И вече не се виждаш с никоя от тях?

— Не, Анастейжа, не се виждам с никоя от тях. Аз съм моногамен във връзките си с жени.

— Ясно.

— Направи проучването, Анастейжа.

Тя оставя вилицата и ножа, за да покаже, че е приключила.

— Това ли е всичко, което възнамеряваш да изядеш?

Тя кима и отпуска ръце в скута си, а устата ѝ е свита по типичния за нея инатлив начин… и аз разбирам, че трябва да се скараме, ако искам да я накарам да изяде всичко. Нищо чудно, че е толкова слаба. Трябва да се направи нещо по въпроса с храненето ѝ, стига да се съгласи да бъде моя. Докато продължавам да ям, тя ме стрелка с очи на всеки няколко секунди и по бузите ѝ избива лека руменина.

„Я, това пък какво е?“

— Бих дал всичко, за да разбера какво мислиш в момента. — Очевидно е, че мисли за секс. — Мога да се досетя — дразня я.

— Радвам се, че не можеш да четеш мислите ми.

— Не мога. Но мога да чета тялото ти, Анастейжа, с което имах възможността да се запозная доста добре от вчера до днес. — Ухилвам се хищнически и искам сметката.

Когато си тръгваме, пръстите ѝ са преплетени с моите. Тя мълчи — замислена е, поне така ми се струва — и продължава да мълчи през целия път до Ванкувър. Дал съм ѝ доста обширна тема за размисъл.

Но и тя ми е дала много, над което да мисля.

Дали ще пожелае да продължи с мен?

По дяволите, много се надявам да стане.

Когато пристигаме пред дома ѝ, все още е светло, но слънцето потъва и хвърля розови и перлени отблясъци по връх Сейнт Хелън. Ана и Кейт живеят на живописно място с невероятна гледка.

— Искаш ли да влезеш? — кани ме тя, след като изключвам мотора.

— Не, имам доста работа. — Знам, че ако приема поканата, ще прекрача черта, за което все още не съм готов. От мен не става гадже и затова не искам да ѝ давам празни надежди за връзката, която ще има с мен.

Тя се натъжава, раменете ѝ се отпускат, извръща поглед.

Не иска да си тръгвам.

Чувствам смирение. Протягам ръка и стискам нейната, целувам кокалчетата ѝ с надеждата това да разсее болката от отказа ми.

— Благодаря ти за този уикенд, Анастейжа. Беше много хубав… най-хубавият уикенд. — Тя обръща блестящите си очи към мен. — Сряда? — продължавам аз. — Ще те взема от работа. Ще те взема където и да си.

— Сряда — повтаря тя и надеждата в гласа ѝ ме обърква.

„Мама му стара! Това няма да е среща!“

Целувам отново ръката ѝ и слизам от автомобила, за да ѝ отворя вратата. Трябва да сляза преди да направя нещо, за което ще съжалявам.

Когато слиза, се оживява, става съвсем различна от момичето, което е била допреди малко. Тръгва към входната врата, но преди да се качи по стълбите, неочаквано се обръща.

— О, между другото, все още нося слиповете ти — заявява предоволно и разкопчава колана, за да видя надписите „Поло“ и „Ралф“ да се показват над дънките.

Откраднала ми е бельото!

Не мога да повярвам. В този момент единственото ми желание е да я видя по моите боксерки… само по тях.

Тя отмята коса и влиза наперено, оставя ме на тротоара да гледам след нея като глупак.

Клатя глава и се качвам в колата, паля двигателя, но така и не успявам да сдържа самодоволната си усмивка.

Надявам се да каже да.