Грей

Дълбоко в себе си знам, че цялата следваща седмица ще остана в „Хийтман“… за да съм близо до нея. Грабвам два костюма и ризи, които Тейлър ще донесе през седмицата. Единият ми трябва за дипломирането.

Обувам чисти дънки и вземам кожено яке. В този момент телефонът ми избръмчава. Получил съм есемес от Елиът.

●Връщам се днес с колата ти.

Дано не ти съсипвам плановете.●

Веднага отговарям.

●Не. Тръгвам към Портланд.

Кажи на Тейлър кога ще пристигнеш.●

Звъня на Тейлър по интеркома.

— Господин Грей?

— Елиът ще докара джипа по някое време днес следобед. Докарай го утре в Портланд. Аз ще отседна в „Хийтман“ до церемонията по дипломирането. Оставил съм дрехите, които да ми донесеш.

— Добре, господине.

— И позвъни в „Ауди“. „A-Три“ може да ми трябва по-скоро от предвиденото.

— Готово е, господин Грей.

— А, добре, благодаря.

Значи въпросът с колата е уреден; сега остава компютърът. Звъня на Барни, предполагам, че ще си е в офиса, и знам, че със сигурност има някой лаптоп последен писък на модата.

— Господин Грей? — отговаря той.

— Какво правиш в офиса, Барни? Неделя е.

— Работя над дизайна на таблета. Тази работа със слънчевата батерия нещо ме притеснява.

— Трябва да си ходиш и вкъщи от време на време.

Барни избухва в смях.

— С какво да ви услужа, господин Грей?

— Да имаш нов лаптоп?

— Два, от „Апъл“.

— Супер. Имам нужда от единия.

— Дадено.

— Можеш ли да уредиш имейл сметка за Анастейжа Стийл? Тя ще е собственикът.

— Как се пише „Стийл“?

— С и и й.

— Добре.

— Така. Днес Андреа ще се свърже с теб, за да уредите доставката.

— Разбрано, господине.

— Благодаря, Барни… и се прибери.

— Добре, господине.

Пускам есемес на Андреа с инструкции да прати лаптопа на домашния адрес на Ана, след това се връщам в хола. Ана седи на канапето и си гледа пръстите. Поглежда ме предпазливо и става.

— Готови ли сме? — питам.

Тя кима.

Тейлър излиза от кабинета си.

— Разбрахме се за утре, нали? — питам.

— Да, сър. Коя кола ще вземете?

— Осмицата.

— Приятно пътуване, госпожице Стийл — казва Тейлър, докато отваря вратата на фоайето, за да излезем. Ана пристъпва от крак на крак до мен, докато чакаме асансьора, впила зъби в долната си устна.

Това ми напомня за зъбите ѝ върху члена ми.

— Какво става, Анастейжа? — питам, протягам ръка и щипвам брадичката ѝ. — Спри да ядеш тази уста, иначе ще те чукам в асансьора. И изобщо не ме е грижа дали някой ще се качи, или не — изръмжавам.

Тя ми се струва шокирана, въпреки че не разбирам защо след всичко, което направихме… Настроението ми се поразведрява.

— Имам проблем, Крисчън.

— Така ли?

Щом се качваме, натискам копчето за гаража.

— Ами… — почва тя неуверено. След това изпъва рамене. — Трябва да говоря с Кейт. Имам толкова много въпроси за секса, а не мога да говоря с теб, понеже ти не си безпристрастен. Ако искаш от мен да правя всичките тези неща, аз наистина не знам как очакваш да се справя. — Млъква, сякаш преценява думите. — Просто нямам никаква база за сравнение.

Пак ли този въпрос? Нали вече говорихме. Не искам да говори с никого. Вече подписа споразумение за конфиденциалност. Само че тя пита отново. Значи става въпрос за нещо важно.

— Ако се налага да говориш с нея, направи го, но искам да съм сигурен, че имаш думата ѝ, че няма да го сподели с Елиът.

— Тя не би направила такова нещо. Ако тя ми каже нещо за Елиът, аз не бих ти казала — настоява тя.

Напомням ѝ, че не се интересувам от сексуалния живот на Елиът, но се съгласявам, че може да обсъжда онова, което сме правили досега. Съквартирантката ѝ ще ме обеси на топките, ако научи за истинските ми намерения.

— Добре — съгласява се тя и ми отправя ведра усмивка.

— Колкото по-скоро имам съгласието ти за подчинение, толкова по-добре. Тогава ще се сложи край на всичко това.

— Край на кое?

— На това винаги да ме предизвикваш и да си толкова упорита. — Целувам я бързо и щом усещам устните ѝ до своите, се чувствам много по-добре.

— Много хубава кола — отбелязва тя, когато приближаваме към аудито в подземния гараж.

— Знам. — Отправям ѝ бърза усмивка и тя ме награждава с още една от своите, а след това извърта очи. Отварям ѝ вратата и се питам дали не трябва да ѝ направя забележка за това извъртане на очите.

— Каква е марката?

— Ауди „R8 Спайдър“. Днес времето е хубаво. Можем да свалим гюрука. Имам и бейзболна шапка тук някъде. Всъщност трябва да са две.

Паля и свалям гюрука и от колоните се понася гласът на Спрингстийн. Усмихвам се широко на Ана и изкарвам осмицата от безопасния гараж.

Поемам между автомобилите по магистрала 5 към Портланд. Ана е мълчалива, слуша музиката и гледа през прозореца. Трудно ми е да видя изражението ѝ, защото е скрита зад огромни слънчеви очила и шапка на „Маринърс“. Вятърът свисти над нас, докато профучаваме покрай Боинг Фийлд.

Дотук уикендът протича непредвидено. А какво очаквах? Мислех, че ще вечеряме, ще обсъдим договора, а след това какво…? Може би чукането с нея беше неизбежно.

Поглеждам я.

Да… Искам да я чукам отново.