Грей

Остави я да се поизпоти, Грей“.

Без да откъсвам очи от нейните, лапвам една маслина и облизвам показалеца си. Очите ѝ стават по-големи и по-тъмни.

— Мисля, че времето днес е изключително благоприятно. — Старая се да говоря небрежно.

— Подигравате ли ми се, господин Грей?

— Така е, права сте, госпожице Стийл.

Тя стиска устни, за да скрие усмивката си.

— Знаеш, че този договор не подлежи на законно разглеждане от законодателната система, нали?

— Разбира се, госпожице Стийл. Напълно съм наясно.

— Щеше ли да ми кажеш това на някой етап от… развитието?

„Какво? Не съм и помислял, че ще се наложи… но ти очевидно си се сетила сама“.

— Ако мислиш, че съм имал намерение да те принудя по някакъв начин да подпишеш нещо или да правиш нещо, без да го желаеш, и след това да се преструвам, че имам някаква законна сила да те притежавам, тогава…

— Може и така да е.

Леле!

— Нямате много високо мнение за мен, госпожице Стийл.

— А ти не ми отговори на въпроса.

— Анастейжа, няма никакво значение дали е законен, или незаконен. Той представлява желанието ми да достигнем до някакво споразумение: какво аз очаквам от теб и какво ти можеш да очакваш от мен. Ако не ти харесва, не подписвай. Ако подпишеш и не ти хареса, има достатъчно клаузи, които ти позволяват да се измъкнеш и да си идеш. Дори и да беше истинско легално споразумение, мислиш ли, че бих се занимавал да те влача по съдилищата, за да те задържа, ако ти така или иначе си решила да избягаш?

Тя за какъв ме има?

Наблюдава ме с неразгадаеми сини очи.

Тя трябва да разбере, че това не е законен договор, тук става въпрос за доверие.

„Искам да ми имаш доверие, Ана“.

Докато тя отпива от виното, бързам да обясня.

— Връзки като тази се градят на основата на честност и доверие. Ако ми нямаш доверие, че аз мога да разбера и знам до каква степен мога да ти повлияя, доколко далеч мога да те отведа, докъде можем да стигнем, тогава наистина не можем да продължим с това.

Тя потрива брадичка, докато обмисля казаното.

— Така че всичко е много просто, Анастейжа. Вярваш ли ми, или не?

Ако пък има толкова ниско мнение за мен, тогава изобщо да не започваме.

Стомахът ми се е стегнал от напрежение.

— Имал ли си подобни дискусии с някоя от онези петнайсет?

— Не.

Защо се отклонява от въпроса?

— Защо не? — любопитства.

— Защото те всичките бяха подчинени по природа. Знаеха какво искат от една такава връзка и аз, като цяло, знаех какво мога да очаквам. При тях беше просто въпрос на уточняване на дискусионните ограничения и такива подробности.

— В някой магазин ли ходиш да ги избираш? „Най-качествените робини — само при нас?“ — Тя извива вежда и аз избухвам в смях. Също като заек на илюзионист, напрежението в мен изчезва.

— Не съвсем — отбелязвам кисело.

— Как ги намираш тогава? — Любопитството ѝ ме убива, но аз нямам желание да говоря отново за Елена. Миналия път, когато споменах за нея, Ана стана леденостудена.

— Това ли дойде да обсъждаш? Или да минем по същество? Към твоите въпроси, както ги наричаш.

Тя се мръщи.

— Гладна ли си? — питам.

Тя поглежда подозрително маслините.

— Не.

— Яла ли си днес?

Тя се колебае, после признава:

— Не.

Старая се да не позволя признанието ѝ да ме ядоса.

— Трябва да се храниш, Анастейжа. Можем да се нахраним тук или в апартамента ми горе. Къде предпочиташ?

„Изобщо няма да се съгласи“.

— Мисля, че трябва да останем тук, на неутрална територия.

Точно както предполагах — госпожица Стийл е разумна.

— Мислиш ли, че това би ме спряло? — питам с дрезгав глас.

Тя преглъща.

— Надявах се.

„Престани да измъчваш момичето, Грей“.

— Ела, резервирал съм отделна стая за хранене. Няма да има публика. — Ставам и ѝ подавам ръка.

Дали ще я поеме?

Тя свежда поглед от лицето ми към ръката.

— Вземи си виното — нареждам. Тя взема чашата и отпуска ръка в моята.

Докато излизаме от бара, забелязвам възхитените погледи на останалите гости, а един красив атлетичен тип май прекалено много се развълнува. Не че не се е случвало и преди… просто не ми е приятно.

Горе, на мецанина, млад хост в ливрея ни отвежда към стаята, която съм резервирал. Не може да откъсне очи от госпожица Стийл и аз го поглеждам изпепеляващо, а той се оттегля от представителната зала. По-възрастен сервитьор настанява Ана и поставя салфетка в скута ѝ.

— Поръчах за двамата. Надявам се не възразяваш.

— Няма проблем.

— Хубаво е да се отбележи, че можеш да се съгласяваш от време на време — подсмихвам се аз. — Така! Докъде бяхме стигнали?

— По същество — отвръща тя, съсредоточена върху задачата, но след това отпива глътка вино и бузите ѝ поруменяват. Сигурно се опитва да събере кураж. Трябва да следя колко пие, защото след това ще шофира.

Разбира се, би могла да остане тук за през нощта… и тогава ще смъкна от нея тази прекрасна рокля…