Грей

— Не и докато се храним.

— Гнус ли те е да говориш за това? Или си по принцип гнуслива?

— Нещо такова.

— Не яде много.

— Стига ми.

Тази работа става все по-странна.

— Три стриди, четири хапки риба и едно късче аспержа. Никакви картофи, никакви ядки, никакви маслини, а не си яла цял ден. И казваш да ти имам доверие!

Тя се ококорва.

„Да, Ана, броя ти хапките“.

— Моля те, Крисчън, не всеки ден водя такъв разговор.

— Искам да си здрава, Анастейжа — настоявам аз.

— Знам.

— Добре. Сега вече мога да обеля… тази рокля от тялото ти.

— Не мисля, че идеята е добра — прошепва тя. — Не сме яли десерт.

— Искаш десерт?

„Все още не си стигнала до основното“.

— Да.

— Може ти да си десертът.

— Не съм сигурна, че съм достатъчно сладка.

— Анастейжа, ти си изумително вкусна и сладка. Знам.

— Крисчън, използваш секса като оръжие срещу мен. Не е честно, наистина. — Тя свежда поглед към скута си, гласът ѝ става приглушен и малко меланхоличен. Вдига отново очи, приковава ме с напрегнат поглед, бебешко сините ѝ очи ме притесняват… и възбуждат.

— Права си. Така е — признавам. — В този живот всеки използва това, в което е най-добър. Което не променя факта колко силно те желая. Сега доволна ли си? — „Можем да се изчукаме направо тук. Знам, че гориш от желание, Ана. Чувам как се променя дишането ти“. — Ще ми се да опитам нещо. — Много ми се иска да пробвам колко тиха може да бъде и дали е в състояние да го направи, докато я грози опасността да ни пипнат.

Тя смръщва отново чело; объркана е.

— Ако беше моя, сега нямаше да се замисляш, щеше да е много по-лесно. Всички тези решения, цялото това мислене уморява. Дали така да го направя, или иначе? Тук ли да е, или там? Може ли сега, или не може? Нямаше да се налага да мислиш за всичко това. Тези решения и цялото това мислене щяха да бъдат моя грижа. А точно сега, в този момент, ти ме желаеш, Анастейжа.

Тя прехвърля косата си през рамо, мръщи се още повече и се облизва.

О, да, желае ме.

— Мога да съм сигурен, защото тялото ти те издава. Притискаш бедрата си едно в друго, изчервила си се и дишането ти се промени.

— Как разбра за бедрата ми? — пита тя с изтънял глас, шокирана, поне така ми се струва.

— Усетих покривката на масата да мърда. Предположението ми се базира на години опит. Но съм прав, нали?

Тя мълчи, след това извръща очи.

— Не съм си изяла рибата — отвръща уклончиво, все още изчервена.

— Предпочиташ студена риба пред мен?

Погледът ѝ среща моя, зениците ѝ са тъмни и разширени.

— Мислех, че искаш да си изяждам всичко в чинията.

— Точно в този момент не давам пукната пара за чинията ти.

— Крисчън, ти просто играеш нечестно.

— Знам. Винаги съм играл така.

Гледаме се настойчиво, битка на волята, и двамата усещаме как сексуалното напрежение расте.

„Моля те, направи каквото ти е казано!“ Умолявам я с поглед. Очите ѝ блестят от чувствено неподчинение, устните ѝ се извиват в усмивка. Все още не е откъснала поглед от моя, когато посяга към аспержа и нарочно прехапва устна.

Какви ги върши?

Много бавно поставя връхчето на аспержата в устата си и го засмуква.

Мама му стара!

Играе си с мен — опасна тактика, която ще ме накара да я изчукам върху масата.

„Е, давайте, госпожице Стийл“.

Наблюдавам я като хипнотизиран и се надървям на секундата.

— Какво правиш, Анастейжа? — надигам предупредително глас.

— Ям си аспержата — отвръща тя с предизвикателна усмивка.

— Мисля, че си играете с мен, госпожице Стийл.

— Просто довършвам вечерята си, господин Грей. — Устните ѝ се извиват още повече, бавно, плътски и топлината между нас се покачва с няколко градуса. Тя наистина няма представа колко е сексапилна… Каня се да ѝ скоча, когато сервитьорът чука и влиза.

Мътните да го вземат!

Вдига чиниите, а аз насочвам цялото си внимание към госпожица Стийл. Тя обаче се е намръщила отново.

По дяволите!

— Искаш ли десерт? — питам я.

— Не, благодаря. Мисля, че е време да тръгвам — заявява тя, свела поглед към ръцете си.

— Да тръгваш?

Тя наистина ли ще си тръгне?

Сервитьорът излиза бързо, понесъл чиниите ни.

— Да — потвърждава убедено Ана. Става, готова да тръгне. Аз също ставам. — И на двамата ни предстои утрешната церемония — подсеща ме тя.

„Изобщо не протича по план…“

— Не искам да тръгваш — натъртвам аз, защото е самата истина.

— Моля те, трябва… — настоява тя.

— Защо?

— Трябва да обмисля всичко, което ми каза. А за това имам нужда от малко самота и да съм далеч от теб. — Очите ѝ ме умоляват да я оставя да си тръгне.

Стигнахме толкова далече в преговорите. Направихме компромиси. Може да се получи. Трябва да направя така, че да се получи.

— Мога да те принудя да останеш — предупреждавам я с пълното съзнание, че мога да я прелъстя веднага, в тази стая.

— Да, можеш. И няма да е трудно, но не искам да го правиш.

Тази работа се скапва — просто преиграх. Не съм и предполагал, че вечерта ще завърши по този начин. Прокарвам пръсти през косата си, обзет от разочарование.