Грей

— Знаеш ли, Анастейжа, когато дойде в офиса ми да ме интервюираш, от мига, в който падна, си мислех, че си жена, която лесно и с желание би изговаряла само две реплики: „Да, сър“ и „Не, сър“. Мислех, че си родена да се подчиняваш. Но честно казано, не съм сигурен, че в твоето така изкусително прелестно тяло има и капка готовност да се подчиниш на каквото и да е. — Прекрачвам малкото разстояние, което ни дели, и я поглеждам в решително блесналите очи.

— Може би си прав — съгласява се тя.

Не, не, изобщо не искам да съм прав.

— Искам да ми дадеш тази възможност да опозная тялото ти и да се убедя, че е така. — Милвам лицето и долната ѝ устна с палец. — Аз просто не знам друг начин, Анастейжа. Аз съм такъв, какъвто съм.

— Зная.

Навеждам глава и устните ми се спускат над нейните, чакам тя да вдигне глава, за да посрещне моите и да затвори очи. Искам да я целуна бързо, небрежно, но щом устните ни се докосват, тя се обляга на мен, пръстите ѝ неочаквано се свиват в косата ми, устата ѝ се отваря за моята и езикът ѝ става настоятелен. Притискам ръка към кръста ѝ, прегръщам я и задълбочавам целувката, откликвам със същата страст като нея.

Господи, колко я желая!

— Не мога ли да те убедя да останеш? — шепна до ъгълчето на устата ѝ, докато тялото ми откликва, втвърдява се от желание.

— Не.

— Прекарай нощта с мен.

— И да не мога да те докосна? Не.

По дяволите! Тъмнината плъзва вътре в мен, но аз не ѝ обръщам внимание.

— Невъзможна си — промълвявам и се отдръпвам, разглеждам лицето ѝ и напрегнатото умислено изражение.

— Защо си мислиш, че можеш така лесно да ми кажеш „довиждане“?

— Защото тръгвам сега, веднага.

— Нямах предвид това и ти знаеш много добре.

— Крисчън, трябва да помисля. Не знам дали мога да изградя подобна връзка с теб. Такава, каквато я искаш ти.

Затварям очи и отпускам чело до нейното.

„Ти какво очакваше, Грей? Тя не е създадена за това“.

Поемам си дълбоко дъх и я целувам по челото, след това заравям нос в косата ѝ, вдъхвам сладката есенна миризма, за да я запомня.

Това е, достатъчно.

Отстъпвам назад и я пускам.

— Както желаете, госпожице Стийл. Ще ви придружа до фоайето. — Протягам ръка, може би за последен път, и с изненада установявам, че тази мисъл е болезнена. Тя отпуска ръка в моята и двамата тръгваме мълчаливо към рецепцията.

— В теб ли е номерчето за колата? — питам, когато стигаме във фоайето. Говоря спокойно, уверено, но всичко вътре в мен се е свило.

Тя вади билета от чантата и аз го подавам на портиера.

— Благодаря за вечерята.

— Както винаги удоволствието бе изцяло мое, госпожице Стийл.

Не е възможно това да е краят. Трябва да ѝ покажа, да ѝ демонстрирам какво означава, какво можем да направим заедно. Да ѝ покажа какво би било в стаята с играчките. Тогава ще разбере. Може би това е единственият начин да се стигне до сключване на сделката. Обръщам се бързо към нея.

— Тази седмица се местите в Сиатъл, нали? Ако решиш… ако вземеш правилното решение… мога ли да те видя тази неделя?

— Ще видим. Може би — отвръща тя.

Това не означава „не“.

Забелязвам, че ръцете ѝ са настръхнали.

— Хладно е. Имаш ли сако?

— Не.

Някой трябва да се грижи за тази жена. Свалям си сакото.

— Облечи го. Не искам да настинеш.

Загръщам раменете ѝ и тя се сгушва в него, затваря очи и вдъхва дълбоко.

Привлича ли я миризмата ми? Както нейната мен ли?

Може пък не всичко да е изгубено.

Пред нас спира престарял фолксваген костенурка.

Какво, по дяволите, е това?

— Това ли караш? — Това чудо със сигурност е по-старо от дядо Тиодор. Мили боже! Човекът подава ключовете и аз му давам щедър бакшиш. Той заслужава да му се платят вредни.

— Тази кола върви ли изобщо?

— Да.

— И ще стигне до Сиатъл?

— Ще стигне.

— Безопасна ли е? Ще те закара ли жива дотам?

— Да — опитва се да ме увери тя. — Е, стара е, знам, но е моя и все още върви. Баща ми ми я купи.

Когато предлагам нещо по-добро, тя разбира какво имам предвид и изражението ѝ се променя на мига.

Побесняла е.

— Не мислиш да ми купуваш кола, нали? — озъбва се тя.

— Ще видим — промърморвам и се опитвам да запазя спокойствие. Отварям ѝ вратата и тя се качва зад волана, а аз се питам дали да не помоля Тейлър да я закара. По дяволите! Сещам се, че тази вечер не е на работа.

Щом затварям вратата, тя смъква прозореца… нетърпимо бавно.

За бога!

— Карай внимателно — ръмжа аз.

— Довиждане, Крисчън — отвръща тя и гласът ѝ потрепва, сякаш се опитва да не заплаче.

Както съм раздразнен и загрижен за безопасността ѝ, ме обзема чувство на безпомощност, когато колата ѝ изръмжава и потегля.

Не знам дали ще я видя отново.

Стоя като глупак на тротоара, докато задните фарове се стопяват в нощта.

Мамка му. Защо всичко стана толкова объркано?