Грей

Тя ме избягва и това ме вкисва. Ама адски много ме вкисва. Затварям очи и си представям как капя горещ восък върху гърдите ѝ, а тя се гърчи под мен. Това оказва радикален ефект върху тялото ми.

„Мама му стара, Грей.

Стегни се!“

Пропъждам и нея, и похотливите си мисли и се опитвам да се съсредоточа върху речите.

Кавана прави вдъхновяващо обръщение, в което подчертава, че човек не бива да пропуска възможностите — да, Кейт, carpe diem3, — и всички стават на крака, когато приключва. Очевидно е умна, популярна и самоуверена. Не е срамежливо необщително цветенце като госпожица Стийл. Просто не мога да повярвам, че двете са приятелки.

Чувам името си — ректорът ме представя. Ставам и пристъпвам към катедрата. „Шоуто започва, Грей“.

— Дълбоко съм развълнуван и искрено благодарен за оказаната ми чест да бъда днес сред вас. Ще използвам тази изключително рядка възможност да говоря за внушителната работа на нашия екип, който работи по проблемите на екологията. Стремим се да разработим лесно приложими и екологично съобразени методи за развитие на селското стопанство в страните от Третия свят. Крайната ни цел е да спомогнем да се сложи край на глада и мизерията. Повече от един милиард души, предимно в районите във и под Сахара, Южна Азия и Латинска Америка, живеят низвергнати и в пълна нищета. По тези места хората са изправени пред заплахата от екологично и социално унищожение вследствие на примитивния начин, по който обработват земята. За мен това е нещо твърде лично. Аз знам какво е истински, свиреп глад.

— Като партньори, университетът на Ванкувър и „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ постигнаха забележителен успех в обогатяването на почвата и технологията за обработването ѝ — продължавам. — Ние използваме нови, евтини системи в развиващите се страни и опитите показват трийсетпроцентно повишение на реколтата от декар. ГЕХ се гордее със студентите, които постъпват при нас на стаж и работят на тези обекти в Африка. Работата, която те извършват, е от полза за местните общности и за самите студенти. Заедно можем да се преборим с глада и да премахнем бедността, която измъчва тези райони.

Кратка пауза.

— В този век на еволюция на технологиите, докато развитият свят препуска напред и задълбочава бездната между имащи и нямащи, изключително важно е да запомним, че не бива да разхищаваме окончателните ресурси на света. Те са за цялото човечество и трябва да ги пазим, съхраняваме, да намерим начини да ги обновим и да разработим нови решения за изхранване на свръхнаселената ни планета… Както вече казах, ГЕХ и университетът на Ванкувър работят заедно за разработването на тези решения и е наша работа посланието да стигне до всички. С помощта на телекомуникационния отдел на ГЕХ ние предоставяме информация и образование на развиващия се свят. Горд съм да кажа, че постигаме впечатляващ прогрес в соларните технологии, живота на батериите и безжичното разпространение, което ще внесе интернет в най-отдалечените кътчета на света — нашата цел е да бъде безплатен за юзъри в отдалечени места. Достъпът до образование и информация, които тук приемаме за даденост, е жизненоважен компонент в ликвидирането на бедността в тези развиващи се райони.

Оглеждам залата.

— Ние имаме късмет. Тук всички сме привилегировани. Някои повече от други и аз включвам себе си в тази категория. Имаме морални задължения да предложим на онеправданите приличен живот, здраве, безопасност и храна — всичко това може да бъде постигнато с ресурсите, с които разполагаме тук.

И приключвам:

— Последните ми думи са цитат, който никога няма да забравя. Перифразирам думите на един индианец: „Единствено когато падне и последното листо, когато умре и последното дърво, когато и последната риба бъде хваната, ще разберем, че не можем да ядем пари“.

Сядам, съпроводен от гръмки аплодисменти, и се въздържам да погледна Ана, завъртам очи към знамето на университета в дъното на залата. Щом е решила да не ми обръща внимание, добре. За тази игра са нужни двама.

Заместник-ректорът става и започва да раздава дипломите. Това е началото на мъчителното чакане, докато стигнем до „С“, за да я видя отново.

След цяла вечност чувам името ѝ: „Анастейжа Стийл“. Понасят се аплодисменти и тя тръгва към мен умислена и разтревожена.

Мама му стара.

За какво ли мисли?

Стегни се, Грей.

— Поздравления, госпожице Стийл — казвам и подавам дипломата на Ана. Стискаме си ръцете, но аз не я пускам. — Имате ли проблем с лаптопа си?

Тя ме поглежда недоумяващо.

— Не.

— В такъв случай вероятно пренебрегвате имейлите ми? — Пускам ръката ѝ.

— Видях само този за сливанията и за придобиванията.

Това пък какво означава, дяволите да го вземат?

Тя се мръщи, а аз трябва да я оставя да си тръгне, защото зад нея става опашка.

— После.

С тази дума я уведомявам, че не сме приключили разговора, и тя се отдръпва.