Грей

— Какво ли не бих дал, за да разбера какво мислиш, Анастейжа! — Когато пръстите ми стигат до брадичката ѝ, повдигам главата ѝ, за да огледам изражението ѝ. Тя притихва и ме гледа, зениците ѝ потъмняват.

— Точно в този момент — шепне тя — си мисля, че харесвам вратовръзката ти.

Очаквах нещо по-категорично и отговорът ѝ ме кара да прихна.

— Напоследък ми е станала любимата.

Тя се усмихва.

— Прекрасна си, Анастейжа. Тази рокля с презрамката през врата ти отива. Искам да погаля гърба ти и да почувствам красивата ти кожа.

Тя разтваря устни, притаява дъх и аз усещам как привличането между нас пламва.

— Знаеш, че ще е хубаво, нали, бебчо? — Говоря тихо и издавам копнежа си.

Тя затваря очи, преглъща и си поема дълбоко дъх. Когато ги отваря отново, от нея се излъчва безпокойство.

— Но аз искам повече — шепне тя.

— Повече?

Мама му стара! Това пък какво значи?

Тя кима.

— Повече — прошепвам отново. Устната ѝ е мека под палеца ми. — Искаш сърчица и цветя. — Мама му стара! Никога няма да се получи с нея. Как да стане? Аз не се занимавам с романтика. Надеждите и мечтите ми започват да се сриват.

Тя се ококорва, невинна, тръпнеща в очакване.

По дяволите! Толкова е апетитна.

— Анастейжа, изобщо не зная какво е това.

— И аз.

Разбира се, нали не е имала връзка преди.

— Ти не знаеш много неща.

— А ти знаеш всички грешни неща — въздиша тя.

— Грешни? Не на мен тия! Опитай — моля я аз.

„Моля те, пробвай по моя начин“.

Очите ѝ стават по-напрегнати, докато оглежда лицето ми и търси нещо. За момент потъвам в тези сини очи, които виждат всичко.

— Добре — прошепва тя.

— Какво каза? — Целият настръхвам.

— Добре, ще опитам.

— Да разбирам ли, че си съгласна? — Не мога да повярвам.

— По принцип да, но искам да обсъдим дискусионните ограничения.

Мили боже! Привличам я до себе си, притискам я и заравям лице в косата ѝ, вдъхвам прелъстителния ѝ аромат. Пет пари не давам, че тук е претъпкано. Само двамата с нея сме.

— Господи, Ана. Ти си толкова… винаги ме изненадваш. Дъхът ми секва, щом си наблизо.

След малко усещам, че Реймънд Стийл се е върнал и си гледа часовника, за да прикрие неудобството си. Пускам я с нежелание. На седмото небе съм.

„Браво, Грей!“

— Ани, искаш ли да идем да хапнем? — пита баща ѝ.

— Добре — съгласява се тя и ми отправя хитра усмивка.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Крисчън? — продължава баща ѝ. В първия момент съм изкушен, но Ана ме поглежда тревожно и се опитва да ми каже: „Моля те, недей“. Иска да прекара малко време насаме с баща си. Разбирам.

— Благодаря за поканата, но наистина имам работа. Беше голямо удоволствие за мен да се запознаем, сър.

„Постарай се да посвиеш тъпата си усмивка, Грей“.

— Също и за мен — отвръща искрено Стийл, поне така ми се струва. — И да се грижиш за малкото ми момиченце.

— Няма нищо по-сигурно от това — отвръщам и стискам ръката му.

„И то по начини, за които дори нямате представа, господин Стийл“.

Стискам ръката на Ана и я вдигам към устата си.

— До после, госпожице Стийл — прошепвам. „Ти ме направи изключително щастлив“.

Стийл ми кимва, прихваща дъщеря си за лакътя и я повежда нанякъде. Аз оставам зашеметен, преливам от надежда.

Тя е съгласна.

— Крисчън Грей? — Радостта ми е прекъсната от Еймън Кавана, бащата на Катрин.

— Еймън, как си? — Стискаме си ръцете.

Тейлър идва да ме вземе в три и трийсет.

По пътя ми съобщава, че ауди „А3“ е доставено в „Хийтман“. Сега остава да го дам на Ана. Няма съмнение, че колата ще предизвика спор, а дълбоко в себе си знам, че ще бъде много повече от най-обикновен спор. Но пък тя нали се съгласи да ми бъде подчинена, така че може и да приеме подаръка без много шум.

„Кого заблуждаваш, Грей?“

Човек може да си помечтае. Надявам се да се видим тази вечер. Ще ѝ го подаря по случай дипломирането.

Звъня на Андреа и ѝ казвам утре да включи уебсреща за закуска с Еймън Кавана и сътрудниците му в Ню Йорк. Кавана се интересува да ъпгрейдне фиброоптичната си мрежа. Карам Андреа да съобщи за срещата и на Рос и Фред. Тя ми предава съобщения — нищо важно — и ми напомня, че утре вечер трябва да присъствам на благотворително събитие в Сиатъл.

Довечера е последната ми вечер в Портланд. Може да се каже, че и за Ана е почти последната… Замислям се дали да не ѝ позвъня, но почти няма смисъл, защото тя не е взела мобилния си телефон. Освен това иска да прекара известно време с баща си.

Поглеждам през прозореца на автомобила, докато пътуваме към „Хийтман“, и наблюдавам как добрите хора от Портланд прекарват следобеда си. На един светофар двама млади се карат, застанали са на тротоара над плик с покупки, който се е скъсал и всичко се е разпиляло на земята. Друга двойка, още по-млади, вървят ръка за ръка, подминават ги, не откъсват очи един от друг и се кискат. Младото момиче се надига на пръсти и прошепва нещо на ухото на татуирания си любим. Той избухва в смях, навежда се и я целува бързо, след това отворя вратата на близкото кафене и отстъпва, за да мине тя.