Грей

Попадам в истински ад, докато най-сетне опашката стига края си. Оглеждаха ме, пърхат с мигли, разни момиченца се кискат, стискат ми ръката, получавам и пет бележки с телефонни номера. Изпитвам невероятно облекчение, докато слизам от подиума заедно с преподавателите под звуците на мрачна музика и аплодисменти.

В коридора сграбчвам ръката на Кавана.

— Трябва да говоря с Ана. Би ли я намерила? Веднага.

Кавана ме поглежда малко стреснато, но преди да каже и дума, аз добавям с най-любезния глас, на който съм способен: „Моля те“.

Тя стисва неодобрително устни, но изчаква заедно с мен, докато преподавателите се изнижат, и се връща в аулата. Ректорът спира, за да ме поздрави за речта.

— За мен бе истинска чест, че ме поканихте — отвръщам и разтърсвам ръката му още веднъж. С крайчеца на окото си зървам Кавана — заедно с Ана — в дъното на коридора. Извинявам се и тръгвам към Ана.

— Благодаря — обръщам се към Кейт и тя поглежда разтревожено Ана. Без да ѝ обръщам повече внимание, стискам Ана за лакътя и я повеждам през първата врата, която ми попада пред погледа. Оказва се мъжка съблекалня и от мириса на свежо решавам, че е празно. Заключвам вратата и се обръщам към госпожица Стийл.

— Защо не ми върна нито един имейл? Защо не отговори на съобщенията, които оставих на телефона ти?

Тя примигва няколко пъти, а по лицето ѝ личи, че е вцепенена от ужас.

— Не съм си поглеждала компютъра днес. Дори не съм поглеждала и телефона. — Струва ми се напълно шашната от избухването ми. — Страхотна реч — добавя тя.

— Благодаря — мърморя, вече изваден от релси. Как е възможно да не си е проверила нито телефона, нито имейла?

— Обяснява защо имаш такова отношение към храната — продължава тя тихо и ако не греша, със съжаление.

— Анастейжа, не искам да се връщам към това точно в този момент.

„Не ми трябва съжалението ти“.

Затварям очи. През всичкото време си мислех, че тя не иска да говори с мен.

— Толкова се притеснявах за теб.

— Защо си се притеснявал?

— Защото тръгна с онова нещо, което наричаш кола.

„И защото си мислех, че съм скапал сделката ни“.

Ана настръхва.

— То е кола. И работи добре. Хосе я преглежда редовно.

— Фотографът Хосе? — Става все по-хубаво, мама му стара!

— Да, купих колата от майка му.

— Да, а тя може би е била на майката на майката на Хосе. Тази кола не е безопасна! — почти изкрещявам.

— Карам я от три години. Съжалявам, ако съм те разтревожила. Защо не се обади?

Звънях ѝ на мобилния. Тя не използва ли тъпия си мобилен? Да не би да говори за домашния? Прокарвам раздразнено ръка през косата си и си поемам дълбоко дъх. Май пак пренебрегваме важния въпрос.

— Анастейжа, искам да знам отговора ти. Това размотаване и чакане ме побърква.

Лицето ѝ помръква.

— Крисчън, виж… оставила съм баща си сам…

— Утре. Искам отговор до утре.

— Добре, утре. Ще ти кажа до утре. — Поглежда ме нервно.

Все още не е казала „не“. За пореден път оставам изненадан от облекчението, което ме залива.

Ама какво в тази жена ме привлича чак толкова? Тя ме наблюдава с честните си сини очи, на лицето ѝ е изписана тревога и аз едва удържам желанието си да я докосна.

— Ще останеш ли за коктейла? — питам.

— Не зная какво ще иска Рей — колебае се тя.

— Вторият ти баща ли? Искам да се запозная с него.

Тя се свива още повече.

— Не съм сигурна, че идеята е добра — заявява мрачно, докато отключвам вратата.

Какво? Защо? Да не би да е защото вече знае, че съм бил бедняк като дете? Може би защото знае как обичам да се чукам ли? Защото съм откачен ли?

— Срамуваш ли се от мен?

— Не! — възкликва тя и извърта раздразнено очи. — Като какъв да те представя на баща си? — Тя вдига объркано ръце. — Като мъжа, който отне девствеността ми и иска да започна с него доминантно-подчинена садо-мазохистична връзка? Не си обут в обувки, подходящи за бързо бягане.

Обувки подходящи за бързо бягане ли?

Да не би баща ѝ да ме погне? С тези думи внесе малко хумор. Устата ми потрепва и тя отвръща на усмивката, лицето ѝ грейва като лятно утро.

— Само за твоя информация, аз мога да тичам доста бързо — отвръщам закачливо. — Просто му кажи, че съм ти приятел, Анастейжа. — Отварям вратата и тръгвам след нея, но спирам, когато стигам до ректора и колегите му. Те се обръщат като един и зяпват госпожица Стийл, но тя хлътва в аулата. След това се врътват към мен.

„Отношенията ни с госпожица Стийл изобщо не ви влизат в работата, хора“.

Кимам отсечено и любезно на ректора и той ме кани да отида да се запозная с други негови колеги и да похапнем сандвичи.

— С удоволствие — отвръщам.

Трябват ми трийсет минути, за да избягам от сбирката на факултета и да се измъкна от претъпкания прием. Тогава ме спипва Кавана. Тръгваме към полянката, където дипломантите и семействата са се събрали под огромна тента, за да пийнат по чаша след събитието.

— Значи си поканил Ана на вечеря в неделя — отбелязва тя.

В неделя ли? Да не би Ана да е споменала, че ще се видим в неделя?