Грей

— В дома на родителите ти — обяснява Кавана.

В дома на родителите ми!?

Забелязвам Ана.

Какво става, по дяволите?

Висок рус мъж, който сякаш е пристигнал от някой калифорнийски плаж, не откъсва ръце от нея.

Кой, по дяволите, е този? Тя затова ли не искаше да дойда с нея за по чаша?

Ана вдига очи, забелязва изражението ми и пребледнява, а съквартирантката ѝ забързва към тях.

— Здрасти, Рей — поздравява Кавана и целува мъжа на средна възраст до Ана, облечен в костюм, който никак не му стои.

Това трябва да е Реймънд Стийл.

— Запозна ли се вече с гаджето на Ана? Крисчън Грей.

Гадже ли?

— Господин Стийл, за мен е огромно удоволствие да се запозная с вас — започвам малко изненадано. Стискаме си ръцете. Ръката му е силна, пръстите са груби. Този човек работи с ръцете си. След това си спомням, че е дърводелец. Тъмнокафявите му очи не издават нищо.

— А това е брат ми, Итън Кавана — продължава Кейт и представя плажния готиняга, който е прегърнал Ана.

А-ха! Брат и сестра Кавана заедно.

Изломотвам името си, докато си стискаме ръцете, но неговите са меки, за разлика от ръцете на Рей Стийл.

„Престани да опипваш момичето ми, скапаняко!“

— Ана, скъпа — прошепвам и подавам ръка, а тя, нали е възпитана, пристъпва напред, за да я прегърна. Вече е свалила тогата и сега е облечена в бледосива рокля, която открива безупречните ѝ рамене и гръб.

Две рокли в два последователни дни. Тя ме глези.

— Итън, майка и татко искат да поговорим. — Кавана повлича Итън нанякъде и ме оставя с Ана и баща ѝ.

— Откога се познавате, деца? — пита господин Стийл.

Протягам ръка, за да стисна рамото на Ана, нежно спускам палец по голия ѝ гръб и тя потръпва. Казвам му, че се познаваме от две седмици.

— Запознахме се, когато Анастейжа дойде да вземе едно интервю от мен за студентския вестник.

— Не знаех, че работиш за вестника, Ана — отбелязва господин Стийл.

— Кейт беше болна — обяснява тя.

Рей Стийл поглежда дъщеря си и се мръщи. После казва:

— Хубава реч, господин Грей.

— Благодаря, сър. Чух, че сте запален рибар.

— Самата истина. Ани ли ви каза?

— Да.

— Вие ходите ли на риболов? — В кафявите му очи искри любопитство.

— Не толкова често, колкото ми се иска. Баща ми обичаше да ни води двамата с брат ми, когато бяхме деца. Обожаваше пъстървата. Май се заразих от него. — Ана се заслушва, след това се извинява и тръгва през тълпата към роднините на Кавана.

Мамка му, изглежда великолепно в тази рокля.

— Къде ходите на риболов? — Въпросът на Рей Стийл ме връща към разговора. Знам, че ме подлага на изпитание.

— Навсякъде по тихоокеанския северозапад.

— Във Вашингтон ли сте расъл?

— Да, господине. С татко започнахме на река Уиноки.

Стийл се усмихва.

— Много добре я знам.

— Любимото му място беше Скагит. Американската страна. Будеше ни в някакъв нечовешки час рано сутрин и отивахме там с кола. Страхотни риби е ловил в тази река.

— Водата там няма равна на себе си. Хващал съм страхотни екземпляри по Скагит. От канадската страна обаче.

— Това е едно от най-подходящите места за дъгова пъстърва. Бори се до самия край — обяснявам аз, без да откъсвам очи от Ана.

— Самата истина.

— Брат ми хвана две истински чудовища. Аз още чакам голямата риба.

— Някой ден и това ще стане.

— Надявам се.

Ана разговаря разпалено с Кавана. Какво ли толкова обсъждат?

— Често ли ходите за риба? — насочвам отново вниманието си към господин Стийл.

— И още как. Двамата с приятеля на Ана, Хосе, се измъкваме винаги, когато можем.

Скапаното фотографче? Пак ли той?

— Той е момчето, което се грижи за костенурката ли?

— Да, същият.

— Страхотна кола е тази костенурка. Голям фен съм на германските автомобили.

— Така ли? Ани обича тази стара кола, но ми се струва, че вече ѝ е минало времето.

— Странно, че го споменавате. Мислех да ѝ дам назаем един от автомобилите на компанията си. Мислите ли, че ще се съгласи?

— Сигурно. Но Ани решава.

— Супер. Значи Ана не си пада много по риболова.

— Не. Това момиче е като майка си. Не може да гледа как рибите страдат. Нито пък червеите. Тя е нежна душа. — Поглежда ме многозначително. А-ха. Предупреждение от Реймънд Стийл. Обръщам го на шега.

— Нищо чудно, че не яде много треска онзи ден.

Стийл избухва в смях.

— Е, няма нищо против да ги яде.

Ана е приключила разговора си с Кавана и тръгва към нас.

— Ето ме!

— Ана, къде са тоалетните? — пита Стийл.

Тя му обяснява да излезе от шатрата и да завие наляво.

— Идвам след малко. Вие се забавлявайте, деца — подхвърля той.

Тя гледа след него, след това ме поглежда нервно. Преди да успее да каже и дума, фотографчето ни прекъсва. Щраква ни заедно и забързва нанякъде.

— Значи успя да омаеш и баща ми? — заявява с мил гласец Ана.

— И баща ти? — „А вас успях ли да очаровам, госпожице Стийл?“

С пръсти проследявам руменината, която плъзва по бузите ѝ.