Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Принтирам ново копие на „Дискусионни ограничения“ от договора и нейния имейл с въпроси, защото съм оставил първото копие в сакото си, което е все още у нея. След това звъня на Тейлър в стаята му.

— Отивам да закарам колата на Анастейжа. Би ли ме взел от тях… да кажем в девет и половина.

— Разбира се, господине.

Преди да тръгна, пъхвам два презерватива в задния джоб на дънките.

Може да ми излезе късметът.

Какво удоволствие е да шофирам, въпреки че това ауди е с много по-малка мощност, отколкото съм свикнал. Спирам пред магазин за алкохол в покрайнините на Портланд, за да купя шампанско и да празнуваме. Подминавам „Кристъл“ и „Дом Периньон“ и се спирам на „Боланже“, защото е реколта 1999 г., охладено, но също така е розово… символично, казвам си и се подсмихвам, когато подавам кредитната си карта „Амекс“ на касиера.

Ана отваря вратата в зашеметяващата сива рокля. Нямам търпение по-късно да я сваля от нея.

— Здрасти — поздравява тя, очите ѝ са огромни, блестящи на бледото лице.

— Здрасти.

— Ще влезеш ли? — Тя ми се струва срамежлива и притеснена. Защо? Какво се е случило?

— Ако ми позволиш. — Вдигам бутилката шампанско. — Мислех, че няма да е зле да отпразнуваме завършването ти. Няма нищо по-добро за такъв повод от бутилка шампанско.

— Интересен подбор на думи — подхвърля подигравателно тя.

— Винаги готова с остроумен коментар! — Това е моето момиче.

— Имаме само чаши за чай. Опаковахме всички останали.

— Чаши за чай? Чудесно.

Наблюдавам я как влиза в кухнята. Нервна и стресната е. Може би защото денят е важен или пък защото се е съгласила с условията ми, или защото е тук сама: знам, че Кавана е със семейството си тази вечер — баща ѝ ми каза. Надявам се шампанското да помогне на Ана да се отпусне… и да поговорим.

Стаята е празна, освен кашоните, канапето и масата. На масата виждам кафяв пакет и написана на ръка бележка.

„Мога да приема условията, Ейнджъл, защото ти знаеш най-добре какво трябва да е моето наказание. Само… само… нека не е нещо, което не бих могла да понеса!“

— Искаш ли и чинийка с чашката? — провиква се тя.

— Само чаша. Благодаря, Анастейжа — отвръщам разсеяно. Тя е опаковала книгите — първото издание, което ѝ изпратих. Връща ми ги. Не ги иска. Затова е нервна.

Как ли ще реагира на колата?

Вдигам поглед и забелязвам, че ме наблюдава. Поставя внимателно чашите на масата.

— Това е за теб. — Гласът ѝ е изтънял и напрегнат.

„Сега вече май ще има кавга“.

— Видях — мърморя. — Много находчив цитат. — Докосвам с пръст написаното. Буквите са дребни, спретнато написани и се питам какво ли би казал някой графолог. — Мислех, че съм Д’Ърбървил, не Ейнджъл. Ако не ме лъже паметта, ти се реши да поемеш по един от пътищата, който ти предложих преди доста вечери. — Цитатът, разбира се, е съвършено подбран. Усмивката ми е иронична. — Но се доверявам на преценката ти.

— Това е и молба — прошепва тя.

— Молба? Да не те нараня, да не те притискам?

Тя кима.

За мен тези книги бяха инвестиция, но за нея мислех, че ще означават нещо.

— Купих ги за теб. — Това е невинна лъжа, защото вече имам нови. Ще бъда много внимателен с теб, ако ги приемеш. — Говоря спокойно и тихо, за да замаскирам разочарованието си.

— Крисчън, не мога да ги приема. Това е твърде много.

Хайде сега, поредната битка на твоята и моята воля.

Plus ça change, plus c’est la même chose4.

— Точно това имах предвид, когато ти казах, че винаги се противопоставяш. Искам да ги имаш. Това е. Съвсем просто е. Не се налага да мислиш за това. Като подчинена, следва да си благодарна, че ги имаш. Просто приемаш това, което купувам за теб, защото за мен е удоволствие да го купя и ти да го приемеш.

— Не бях подчинена, когато си ги купил — прошепва тя.

Както винаги, има отговор за всичко.

— Но ти се съгласи, Анастейжа.

Да не би да се отказва от сделката? Господи, това момиче ме прави луд.

— Значи са мои и мога да правя с тях каквото си пожелая?

— Да. — „Мислех, че харесваш Харди“.

— В такъв случай искам да ги дам на някое благотворително дружество, в Дарфур например. Те пък могат да ги продадат на търг.

— Ако това е желанието ти. — Няма да те спра.

„Ако искаш, можеш да ги изгориш…“

— Ще помисля — шепне тя.

— Не мисли, Анастейжа, не за това и не сега. — „Моля те, запази ги. Те са за теб, защото книгите са твоята страст. Сама ми го каза. Порадвай им се“.

Поставям шампанското на масата, изправям се пред нея и обхващам брадичката ѝ, вдигам главата ѝ, така че очите ни се срещат.

— Ще ти купувам много неща, Анастейжа. Свиквай с това. Мога да си го позволя. Аз съм доста богат мъж. — Целувам я бързо. — Моля те — добавям и я пускам.

— Но това ме кара да се чувствам… евтина — казва тя.