Грей

— Искаш ли шампанско? — питам. — Прави те смела, а аз искам да знам какво мислиш за болката. — Доливам чашата ѝ и тя отпива, ококорена и нетърпелива. — Какво е отношението ти към болката?

Тя мълчи.

Потискам усмивката си.

— И пак си си захапала устната. — За щастие тя престава, но ето че се замисля и забожда поглед в ръцете си.

— Наказвали ли са те физически като дете? — питам тихо.

— Не.

— Значи изобщо не можеш да прецениш?

— Не мога.

— Не е толкова страшно, колкото си мислиш. Най-големият ти враг е собственото ти въображение. — „Можеш да ми вярваш, Ана. Моля те“.

— Трябва ли да ги правиш тези неща?

— Да.

— Защо?

„Не ти трябва да знаеш“.

— Това върви със завладяването на територията. Това умея да правя. Виждам, че си неспокойна. Нека да минем на методите.

Чета списъка.

Пляскане

Пляскане с кожена палка

Пляскане с камшик

Пляскане с бастун

Хапане

Щипки за зърна

Генитални щипки

Лед

Горещ восък

Други видове/методи

— Нали каза без генитални щипки. Добре. Пляскането с бастун боли най-много.

Ана пребледнява.

— Можем да работим по тези методи — заявявам бързо.

— Или да не ги използваме изобщо — засича ме тя.

— Това е част от сделката, бебчо. Но много бавно, без да те притискам, ще стигнем и до тях.

— Това нещо с наказанията. То ме притеснява най-много.

— Радвам се, че го каза. Ще оставим бастуните настрани засега. Когато свикнеш с всичко останало, ще увеличим интензитета. Много бавно.

Тя ме гледа несигурно, затова се навеждам и я целувам.

— Ето, само дето се притесняваше.

Тя свива рамене, все още се колебае.

— Виж, искам да обсъдим още нещо, преди да те заведа в леглото.

— В леглото? — възкликва тя и цветът се връща в бузите ѝ.

— Стига, Ана, трудно ми беше да мина през всичкото това четене, без на всеки ред да мисля как искам да те чукам, и то веднага. Не ми се вярва да не е имало някакъв ефект и върху теб.

Тя се свива до мен и си поема дълбоко дъх, стиска бедра.

— Видя ли? Освен това искам да пробвам нещо.

— Нещо болезнено?

— Не. Престани да виждаш болка навсякъде. Това е предимно удоволствие. Да съм те наранил досега?

— Не.

— Тогава? Виж, днес ми каза, че искаш повече… — Млъквам.

„Мама му стара, застанал съм на ръба на пропаст.

Добре, Грей, сигурен ли си?

Трябва да пробвам. Не искам да я изгубя преди да сме започнали.

Скачай“.

Хващам ръката ѝ.

— Извън времето, когато си ми подчинена, може би ще опитам. Не знам дали е възможно за мен, може да не мога да го направя, но ще опитам. Искам да опитам. Може би една нощ в седмицата. Не знам, наистина.

Тя ме гледа с отворена уста.

— Имам едно условие.

— Какво условие? — пита тя и сдържа дъх.

— Да приемеш моя подарък за завършването ти.

— О! — Тя се ококорва, без да крие колебанието си.

— Ела. — Дръпвам я да стане, свалям си коженото сако и я загръщам в него. Поемам си дълбоко дъх, отварям входната врата и ѝ показвам аудито до тротоара. — За теб е. Честито дипломиране, Ана. Прегръщам я през раменете и я целувам по косата.

Тя гледа слисано автомобила.

Повеждам я надолу по стълбите, а тя ме следва сякаш в транс.

— Анастейжа, твоята кола е много стара и, честно казано, опасна. Никога не бих си простил, ако нещо се случи с теб, при положение че съм можел да предотвратя нещата.

Тя не откъсва поглед от колата и не казва нищо.

— Споменах на баща ти. И той се съгласи.

Е, малко преувеличавам.

Тя отваря ужасено уста, обръща се и ме поглежда.

— Казал… си… на… Рей? Как… можа? — Вбесена е, наистина вбесена.

— Това е подарък, Анастейжа. Толкова трудно ли е да кажеш едно благодаря?

— Но тя е много скъпа.

— Не, не е скъпа. За мен това е спокойствие. Купил съм си спокойствието.

„Хайде, Ана. Искаш повече. Това е цената“.

Раменете ѝ увисват и тя се обръща примирено към мен. Поне така ми се струва. Розовината от шампанското вече я няма и тя отново е пребледняла.

— Щастлива съм, че ще имам тази кола назаем, както лаптопа.

Клатя глава. Винаги ли трябва да създава трудности? Нито една от другите ми подчинени не е реагирала така на автомобил. Обикновено са очаровани.

— О, добре, предавам се, назаем за неопределен срок — съгласявам се през стиснати зъби.

— Не за неопределен срок, но засега… Благодаря — казва бързо тя, пристъпва към мен и ме целува по бузата. — Благодаря за тази кола, сър.

Тази дума. Изречена от безкрайно сладката ѝ уста. Сграбчвам я и я притискам към себе си, а косата ѝ се провира между пръстите ми.